Появява се на срещата ни с шоколадов тен и блестяща усмивка. Заглеждам се в непокорната ѝ коса и съм почти сигурна, че чувам как изпуква няколко пъти от електричество. Ако разгледате профила ѝ в Инстаграм, няма да добиете точна представа с какво точно се занимава, но ще усетите, че зад цветната визия се крие момиче, изпълнено с неизчерпаема енергия и жажда за приключения. Тя е артист и художник, нощна птица и дневен мечтател. Заради всичко, което знаем за нея, а още повече заради нещата, които не знаем, я каним на кафе и няколко въпроса в рубриката „Кое е това момиче?“

Интервюто представя Златомира Опрова.

Скоро четох едно интервю на Наташа Лион, създателката на сериала „Russian Doll”.

 О да, сещам се за нея, дори една приятелка ми каза, че си ме представя като нея около 40.

Да, косата ѝ е като твоята и енергията – също.  Наташа Лион казва, че е абсолютна лъжа,  че най-великите години в живота на човек са тийнейджърските и ранните 20. Може ли да се съгласиш с нея? Какви бяха твоите тийнейджърски години?

 Съгласна съм. Ако човек се движи в правилната посока, с годините става по-готино. Аз имам постоянен стремеж животът ми да става по-хубав. Да правя това, което ми харесва, да се заобикалям хора, които ми харесват, да попадам на места, които ми харесват. От тази гледна точка, категорично мога да кажа, че с времето животът ми се подобрява. Разбира се, обожавам детството си, важни са всички фази и периоди, през които съм преминала. Аз съм от Враца, от обикновено семейство, така се стекоха нещата, че от много рано трябваше да се оправям сама. Животът ми до 27 години беше ужасно труден, бих го описала като постоянна борба. Борба за финансова стабилност, борба да се ориентирам какво искам да правя.

Един инцидент е променил всичко за теб. След това си започнала да рисуваш, записала си се на курс по актьорско майсторство.

 Да, катастрофа. След това промених живота си. Допреди това работех за един телефонен оператор като търговски представител корпоративни клиенти. Бях в тази фирма 4-5 години, започнах по каналния ред, първо бях стажант, после работих с частни клиенти, но през цялото време знаех, че това не е за мен. Но такова е и образованието ми, завършила съм Икономика на търговията. В този момент тази работа ми даваше сигурност, но осъзнавах, че не искам да правя това, че въобще не е за мен. Въпреки това не намирах смелост сама да се откъсна, да се освободя. Страхът от неизвестното е много силен, особено без алтернатива. След това животът взе решението вместо мен, именно чрез тази катастрофа. След това имах една година болничен, после още една година допълнително възстановяване. Тогава за първи път имах възможност да се успокоя, да не съм притискана от обстоятелства и отговорности. Имах време да реша какво искам да правя със себе си. Защото никога не съм знаела, винаги съм се хвърляла към различни неща. И тогава ми хрумна, че може би трябва да стана актриса. Това е професия, в която постоянно влизаш в различни роли, винаги можеш да експериментираш. Реших го без никакво влияние, нямам опит в тази сфера, никой от семейството ми не е актьор, out of the blue, реших, че искам да запиша курс по актьорско майсторство. Много ми хареса. Рисуването се появи паралелно. Рисувала съм много като дете, но до трети-четвърти клас, след това внезапно спрях.

Твоите картини са много експресивни, сякаш улавят духа на съвремието. 

 Ако ги разгледаш, ще видиш, че картините ми са доста различни, залитам в крайности. Това, което ги обединява е, че по някакъв начин показват част от мен за периода, в който са създадени. Всичко ме вдъхновява. Не мога да посоча нещо конкретно. Животът. Моят живот. Всичко около мен е толкова динамично и разнообразно, че нямам ден с ден, които да са еднакви. Това се вижда и в картините ми. Дори първата ми самостоятелна изложба се казваше „Шизофрения“ (смее се). Нямам ясна посока все още. Не казвам, че това е хубаво, но това е моят път. Но сега започнах да правя серия картини, което отдавна не ми се е случвало. Предстои да видим какво ще се случи, ще се чуе, ако я завърша и реша да я представя.

Посещавала си курс по трансцедентална медитация, но казваш, че и 14-часов рейв може да е медитация. Какво би ти препоръчала?

 Частта с рейвовете присъства много повече в живота ми, отколкото традиционната медитация (смее се). От дълги години всеки уикенд излизам, много рядко съм пропускала, за мен това е лайфстайл. Обичам нощния живот, електронната музика. Това е много важна част от мен, не е като други хора, които просто излизат, а даже и те не знаят защо излизат. Аз съм огромен фен на тази музика. Обожавам да танцувам, напълно да се потопя в атмосферата. Приемам го на много по-дълбоко ниво, не е просто да изляза да се напия с приятели, това е начин на възприемане, култура. Това е толкова стабилна част от живота ми, че може би единственото, което би ме накарало да се променя е дете или нещо коренно различно, което да ме отдалечи. За момента няма такова нещо.  Има го и другото. Да, през уикенда се появява alter-ego, но през седмицата съм машина за работа, изпълнявам задачите си, преследвам заложени цели. Тогава практикувам йога и медитация. Трябва да има баланс. Никога не ми е харесвало, когато залитна само в едната посока, независимо дали ще е прекалено много забавление или прекалено много работа. Но балансът не е постоянна величина. Всичко е постоянни опити за постигане на златната среда.

Напълно те разбирам. За много хора забавлението е нещо повърхностно или нещо, което практикуват изключително в петък вечер.

 Да, според мен е глупаво хората да го подценяват. Единствената причина да искам да работя повече и да успявам повече е, за да качвам стандарта си на живот. Да се забавлявам качествено, но и да съм полезна на хората около себе си. А аз мога да съм полезна, когато самата аз съм добре и съм щастлива. Затова за мен емоциите и личното ми щастие са много важни. Не мога да помогна, ако не се погрижа първо за себе си.

 Казваш, че понякога „жаждата ти за живот прелива“. Какво имаш предвид? Трудно ли ти беше да заявиш себе си пред близките си и пред света? 

 Да, определено беше процес. Борба. Как околните и близките ми ще свикнат с този начин на живот. Всичко това е свързано с моето лично израстване, с излизането от черупката, с разчупването на оковите. Да покажа на себе си и паралелно с това на семейството си, че е окей да взимам решения, които те не одобряват, макар че това се е случвало рядко. Близките ми са толерантни. Свикнали са с моята „дивотия“ (смее се).

Напълно съм съгласна. Аз много харесвам една мисъл на Били Холидей:„ние никога няма да знаем кое е достатъчно, докато не разберем какво е повече от достатъчно“. Човек трябва да премине някои граници. И все пак сблъсквала ли си се с безпокойство, когато си сред хора.? Популярният термин „social anxiety”.

 Тревожността я има. Може би изглеждам като човек, който се чувства прекрасно в социална среда. Създавам такова впечатление, но в действителност не винаги е така. Сега се чувствам по-добре, но винаги има някакъв срам, мисъл как съм приета в този момент. Може би, защото често съм била съдена, заради външния си вид или аз съм си го втълпявала. Мисля, че попадайки в нова среда имаш два избора: да подценяваш или да идеализираш. Аз дълги години съм се подценявала, не знам защо, може би идва от детството ми, много хора имат травми от детството, с които цял живот се борят. Признавам си, аз също имам, имах много трудно детство. Продължавам да работя върху тези травми и смятам, че това е една от причините чуждото одобрение да ми е било много, много важно. Подсъзнателно в момента също търся чуждото одобрение, мисля, че всеки го прави, в различна степен. Животът ми е доказал обаче, че това безпокойство е ненужно и всеки път, когато се появи си казвам what the fuck. Аз съм си аз, какво толкова може да стане, какво толкова някой може да си помисли. А и дори да си помисли? Подкастът, социалните мрежи и други изяви  са моят начин да се предизвикам и да се справя със съмненията си. Има толкова велики неща, които може да ангажират съзнанието ни, няма смисъл да се тревожим какво ще си помислят другите. Точно това е идеята на подкаста, който водя с приятели. Да бъдем истински, без монтаж. Чрез нашия подкаст заявяваме: окей е човек да сгреши, окей е да звучиш глупаво понякога, говорим неща, които извадени от контекста могат да бъдат брутално използвани срещу нас и въпреки това казваме:  не ни интересува. Просто не ни интересува.