Скъпи приятели!

Колко съм радостен! Колко съм вдъхновен и благодарен! Видяхте ли колко истинно и утешаващо звучи изречението „В началото бе словото”?! Слава на словото! Слава на художественото! На сърцевината на човешкото общение! Видяхте ли как си говорят хората?! Как пеят, как се изслушват, как чуват думата и я преоткриват?!Видяхте ли колко е хубаво да разкажеш, макар и не толкова съществено?! Словата се изливат по-силно от всякога. Сега те идват с истинска сила. Сега словата не запълват времето. Не, не, не! Сега го изпълват и се борят за своята значимост. Всяка изречена дума лети като птица към своето гнездо. Всяка изречена дума пронизва въздуха и се забива някъде със своята сила. Сега осъзнаваме какво значи да се изразяваме, убеждаваме, молим, изискваме, искаме, умоляваме, утешаваме… Ние, скъпи приятели, винаги сме знаели, че не сме познавали тази награда. Наградата от разбирането на словесната наслада.

Често казват хората:  „Ех, че лошо време! Дъждове паднали обилни. Вятър излязъл силен. Сняг затрупал бил.“

Не, приятели! Не е лошо времето. Лошо е неразбирането, недоволството, неоценяването, непокорството човешко, неосмислянето, нетърпението, непроникновението спрямо онуй, което назоваваме природа.

Какво искаме ний?! Какво променяме?! Променяме ли въобще нещо?!

Тези въпроси си задавам аз.

И сега, една топла прегръдка ме затиска и успокоява.

Майката…Бащата…Усмивката… Ръката на обичния човек. Тя покрива света и го милва търпеливо. Ръката на божественото слово. По – силна от всичко. Издръжлива, устояваща… Ръката, без която не можем. Поемете я! Задръжте я, колкото ви се иска! Тя идва навреме. Тя носи спасение. Вижте я! Имаме я! Тук е!

Няма конспирация. Няма глобализация. Няма мистификация. Има само живот, който продължава и ни зове! Живот, за който сме дошли и който трябва да изпълним.

В началото бе словото! И нито слово няма казано за края му.