Взимам ги от къщите им един след друг и си мисля, че не съм ги виждала двамата заедно от един детски рожден ден преди няколко години. Не мога да се сетя кога точно беше, но отбелязвам, че трябва да ги питам. Него го виждам много по-често и следя къде се намира професионално, а и емоционално. Запознах се с двамата на една семейна Коледа – аз – бременна, те – малки и ужасно влюбени. Много си отиваха. В нехайството, в младежката арогантност, в лекотата на битието си, дори на външен вид като че бяха правени един за друг. Станаха звезди, дипломираха се един след друг, поснимаха в няколко сериала, поиграха в театъра, разделиха се, обикнаха други хора, поожулиха се и в любовта и в работата…Живот, ще кажат старите хора. Аз пък ще кажа, че пак са супер симпатяги. Дори още повече. Пораснали малко, но не прекалено. 

И сега (оказва се пет години след онзи рожден ден), си седим на този покрив и се чудя как да започна разговора. Погледът ми се рее свободно зад тях и почти няма в какво да се спре. Затова започвам оттам.

Луиза Григорова и Явор Бахаров на закуска с Интервюто.

Кога се чувствате истински свободни?

Явор Бахаров: Най-скоро се чувствах свободен сега, като бях в Лондон – там нямах задължения и сутрин като стана, си мисля единствено за нещата, които искам да видя в този град. Не бързаш, разглеждаш, четеш си книжка в парка… Чувствам се свободен, когато нямам задължения и мога да си направя план, който дори да не спазвам… Така де – чувствам се свободен, когато мога да правя каквото си искам. Чувствам се свободен, когато пътувам.

Луиза Григорова: Аз много не я разбирам по същия начин свободата. Дори напоследък осъзнах, че много силно се боря за това да съм свободна, което в днешно време е много трудно. И установих, че се чувствам на моменти не щастлива от това, което правя, а пък трябва да е точно обратното, защото професията ни е такава, че трябва да я правим само с любов. И изведнъж, като осъзная, че съм задължена да изпълнявам чужди задачи, а не да избирам, и това със свободата се размива малко. От няколко години насам осъзнавам, че има ли нещо в живота ми, което започва да ме кара да се чувствам задължена, се отказвам от него. Давам ти три бързи примера, защото веднага ми изникват в главата. Всяка вечер в главата си бях задължена да пия алкохол, дори една бира, но да пия. Осъзнах, че това нещо ме държи и спрях да го правя. Спрях да пуша и спрях да влизам във Фейсбук, просто защото осъзнах, че това са неща, които ме контролират, а предпочитам аз да ги контролирам.

Как се прави това? Казваш си: „От утре няма да пия“?

Л: Не, това не е “От утре спирам да пия“. Това е абсолютното осъзнаване, че нещо друго ме владее и  че трябва да се справя с него.

Това не е ли задължително във вашата работа? Да сте във „владение“ на някой друг, не само на друг, а на неговите фантазии дори – на режисьора, на драматурга, даже на човека, който ви прави костюмите?

Л: Това е друго. Аз имам качеството да приемам фантазиите на друг и да ги разработвам и в себе си като такива, така че в това няма никакъв проблем. Става въпрос за системата на щатните артисти, в която трябва да видиш разпределението си на стената и да си задължен да играеш. Как така си „задължен да играеш“?! Да не си мечка на каишка?! И от време на време това ме кара да се чувствам нещастна. И може би това изобщо не е зряло и не е готино, но вече има представления, които играя, а не се чувствам добре в тях.

Я: Аз пък не съм на щат вече от една година и осъзнавам колко е приятно да играеш в театъра, защото не ми се случва толкова често и всяко едно представление го изживявам малко по-различно, дори да не ми е любимото, пак ми е приятно. Наслаждавам се. Има една свобода, когато не си на щат. От друга страна, има и своите минуси – според мен сега не играя достатъчно и сам трябва да си търся проекти, да ги бутам, ръчкам и да намирам начини да се случат, да се самодисциплинирам. Ето, сега се опитвам да ставам всяка сутрин в 8.30, да се държа постоянно зает, защото ако не правиш нищо, се чувстваш непълноценен. Ти и не си.

Луиза не пуши и не пие, ти ставаш в 8.30… Някакво остаряване ли забелязвам?

Л: Порастваме.Я: Аз се опитвам през делника да е така, но си взимам и почивните дни. И най-хубавото е, че мога сам да си определям кога да са те. Тази седмица например, уикендът ми беше в сряда.

Ако си с човек до себе си, ако живееш с някой, това ограничава ли свободата?

Я: Това, което виждам около моите приятели е, че ограничава донякъде. Зависи какво за теб самия е свободата, пак се връщаме към първия въпрос. Все пак мислиш за другия човек, дали на него ще му е приятно, много по-лесно е да си сам, което не казвам, че е по-правилно.

Л: Аз пък си мисля, че е много по-трудно да си сам. Просто трябва да намериш човек, за когото не мислиш дали ще е гадно да направиш нещо, а просто не ти минава през главата да го направиш, защото той ти изпълва всичкото. А не да се спираш, защото на другия, виждаш ли, ще му е гадно. Ще се спреш веднъж, ще се спреш два пъти и накрая пак ще отидеш в грешната посока. Ако има човек до теб, благодарение на когото всичко ти е толкова изпълнено, че нямаш нужда от никакви неща, нямаш никакви липси, нямаш нужда да се спираш да правиш неща, защото нямаш нужда от тези неща. Това е страхотно! Така че свободата ти я ограничава някой, който не си е на мястото у вас.