Зная, че отдавна работят заедно. Толкова отдавна, че връстниците на тяхното приятелство вече са на път да се дипломират като студенти. Колко са близки обаче разбирам чак в момента, в който сядаме да закусваме и да си говорим. Тогава осъзнавам и колко са различни. Единият е сякаш постоянно „под пара“, другият е от хората, за които времето сякаш е спряло и това прави бързането абсолютно ненужно. Тези две крайности са се срещнали преди повече от 20 години и до днес музикалната мисъл на единия сякаш не може без звука от китарата на другия. Преди 3 години се заявиха като Стефан Вълдобрев и „Обичайните заподозрени“(издавайки своя live album), а сега са на път да ни припомнят, че всъщност най-важното в музиката е да се прави от хора, които искрено се забавляват, когато работят заедно. 

Стефан Вълдобрев и Иван Лечев закусват с Интервюто няколко дни преди големия си концерт в зала 1 на НДК.

Съвсем скоро е концертът ви в НДК. Готови ли сте?

Стефан Вълдобрев: Да не сме готови за концерта ли? Няма как да стане.

Иван Лечев: Ние затова сме „Обичайните заподозрени“, защото сме се измъквали от всякакви тресавища.

C: Има нещо много отличително в нашите концерти – свободата. Всичко е обмисляно, репетирано, следва се фиксираната структура и въпреки това всеки от петимата има голяма свобода на действие. И изпитва наслада от това. Публиката го усеща и знае, че много от нещата се случват пред тях за първи път. Тук, на място.

Как се променят феновете с времето? Стефан е на сцената вече повече от 20 години, за Иван дори няма да споменавам.

И: Аз съм много щастлив от факта, че навсякъде винаги има млади хора. Не че не си харесвам връстниците, но щом идват младите, значи ние им даваме нещо и това е страшно приятно.

С: Търкалящи се камъни са в тази група. И Иван, и Стунджи, и Еко, и Миро – всеки не спира, движи се напред. Постоянно пробвахме някои нови неща в звука на инструментите, в аранжимента. Никой не се колеба, хвърляха се – понякога и на сляпо. Това ме вдъхновяваше, а и такова доверие мобилизира. Този албум повече от всички досегашни е плод на екипна работа. Всеки беше съпричастен към това как да изглеждат песните. Миро и Еко бълваха идеи и даваха посоки; Стунджи промени тотално саунда на барабаните си в хода на работата, а освен това ни създаде комфорта в неговата репетиционна; Ванката беше месец и половина в Австралия и като се върна, се включи ударно.

Важно ли е с кого споделяш музиката?

С: Разбира се.

Има една част от публиката, с която споделям от самото начало, за което съм ѝ́ много благодарен. Има една друга част, която отскоро се присъединява. Тя ме преценява начисто – няма никакви медийни спомени от 90-те и идва в салона единствено заради песните и ролите. Харесва ми тяхната честност и на тях също съм им благодарен.

Има и една трета част, която е по-латентна – иска да види на живо някой, който е виждала по телевизора. Залагат на сигурно.

А може би се пренаситиха? Постоянно са заливани от всякаква информация, музика, новини…

И: Може би е това. Гигантското количество информация, която получават, постоянно ги затормозява и ги прави такива.