Затова ли разказвате от негово име? За да не съдите?

В книгите си говоря за наистина тежки неща – болести, смърт, разведени родители… И ако говоря за тези неща като възрастен, ще е съвсем различно.  Езикът на деветгодишните е много визуален, понякога е ужасно смешен, друг път те кара да плачеш. Точно като живота.

И първата ви книга „Мама и татко са мъртви“ разказвате историята на две деца…

Тя е малко аморална. Кратка фикшън история. За две деца, които се опитват да си намерят други майка и баща, защото техните умират. Опитват се да си намерят ново семейство. Да изберат. И те ще срещнат много възрастни в тази история и ще решават дали те стават за родители или не. И накрая ще намерят подходящите.

Какво е това с мъртвите родители? Убивате ги постоянно във вашите книги…

Няма нищо лично (смее се). Ако пишеш за семейството с всичките му там членове – майка, баща, деца –  тогава на кого му пука?! Винаги трябва да има нещо драматично в писането.

Кой пръв прочете „Животът ми като Тиквичка“?

Съпругът ми.

И какво каза?

Беше годината, в която се срещнахме. Аз му давах различни глави, разбъркано и за него беше доста трудно да разбере за какво става въпрос (смее се).

Да Ви призная, аз си поплаках на няколко сцени, докато я четох. Та се питам, Вие плачете ли докато пишете?

Да. Особено сцената, в която Коржет мисли, че са забравили рождения му ден. И той говори с всички и никой не споменава за рождения му ден. Наистина е сърцераздирателно – че на никой дори не му пука за твоя празник. Разбира се, накрая се оказва, че не е точно така, но много сълзи излях (смее се).