"Първата ми книга се казва "Мама и татко са мъртви" и това заглавие звучи много депресиращо за възрастните, направо ужасно. Защото е много реално. Но когато се срещнах с децата в училищата да говорим за книгата, установих, че на тях това заглавие им се вижда ужасно смешно."
„Животът ми като Тиквичка“ ме привлича още първия път, когато я виждам в една книжарница. От корицата ме гледа полу-анимационно, полу-пластелинено момче с огромни очи и синя коса (по-късно разбирам, че това е героят от филма към книгата). Разлиствам я и се зачитам. Главният герой по нелепа случайност убива майка си още в началото, за да започне истинската история на живота му.
Няколко месеца по-късно научавам, че авторът на книгата Жил Парис е в България, за да участва в Детския литературен фестивал. Разбирам, че започва кариерата си като писател с „Мама и татко са мъртви“. Не мога да пропусна среща с човек, който убива родителите на всичките си невръстни герои и се запътвам към Младежкия театър, където един французин е на път да даде първото си интервю на английски.
Интервюто представя Жил Парис и „Животът ми като тиквичка“.
По принцип тя не е за деца, а за възрастни. Но съм щастлив, защото покрай нея пътувах много по света, както и във Франция, и разбрах, че я четат и много деца. Филмът е друго нещо – той е направен наистина за по-малки деца. Сменили са някои неща в историята, но разбирам – трудно е да обясниш как едно момче може да убие майка си, дори не нарочно. Затова във филма тя пада по стълбите. И понеже ме попитахте – в Италия например съм в графата “детски писатели”, което не е така според мен. И това е много смешно.
О, да, така е (смее се). Като разделяме литературата на такава за възрастни и такава за деца, не бива да забравяме нещо – ние, възрастните не мислим като децата. Например първата ми книга се казва „Мама и татко са мъртви“ и това заглавие звучи много депресиращо за възрастните, направо ужасно. Защото е много реално. Но когато се срещнах с децата в училищата да говорим за книгата, установих, че на тях това заглавие им се вижда ужасно смешно. Освен това, децата са любопитни и задават много въпроси. На някои от тях имаме отговор, на други – не, на трети можем да отговорим, но е много трудно. И да не забравяме нещо много важно – детето, което днес е на 9, е много различно от детето, което беше на същата възраст по мое време или дори преди 10 години. На тази възраст аз не знаех нищо. Нищо. А днес те знаят всичко.
Да, той не съди. На 10 години децата не съдят, те се опитват да разберат. Тогава те са истински толерантни. Съденето идва по-късно. Те приемат неща, които ние не приемаме, защото все още нямат предразсъдъци.