Случайно или неслучайно срещам Емил Джасим на 19 февруари. Отбелязвам за тези, които знаят какво се е случило на тази дата. Отбелязвам също, че Емил отдавна е в „списъка“ на хората, с които искам да разговарям. След около час разговор, той вече е в „списъка“ на хората, които искам да преподават на децата ми. Защото вярвам в провокацията на мисълта, в енергията, в интелекта и в добрите намерения на момчето с живия поглед, което седи срещу мен и заради което, се чувам да изричам, че Васил Левски е „човек-нечовек“.

Емил Джасим в Интервюто.

На колко години си?

На 32, през април ставам на 33. Но няма да мога да се нарека „33- годишен успял мъж“. Мисля, че ще мога да си дам сметка дали съм успял, преди да умра. Ако имам тоя шанс, да имам време за размисъл.

Има ли понятие като „успели учители“ в днешно време? Ти как реши да ставаш учител?

Знаеш ли, аз много много не съм решавал да ставам учител. Мен ме направиха учител. Бях на 20, когато моята учителка по история – Веселина Вачкова от Класическата гимназия, тя още преподава там, на един купон, вече следвах история, ми каза „Заминавам за Сорбоната за три месеца, можеш ли да ме заместиш за малко?“ И на мен ми стана много приятно. Освен това , в НГДЕК има нещо като задължителна военна служба, като дълг към гимназията – майка, ако учиш нещо, което може да се преподава обратно в гимназията, е добре да се върнеш, и да попреподаваш малко. И така започна всичко. Беше ми супер интересно, въпреки че, сега си давам си сметка колко нелепо съм изглеждал тогава. Млад неопитен учител, следващ модели на своите учители, опитващ се да си заслужа авторитета и дисциплината.

И понеже днес сме 19 февруари, не мога да не те попитам за Васил Левски? Как би обяснил накратко кой е Левски на човек, който нищо не знае за България, за българската история? На един американец, например?

Задължително трябва едно изречение, за турското робство или власт, няма да влизам в детайли.

Без никакъв спор, Левски е човекът, който осъзнава пръв, и започва да действа, за да изпълни необходимостта от това, българите да бъдат свободни сами да донесат своята свобода, а не някой да им я внесе. Тоест, сами да я заслужат, да си я извоюват буквално. И не само днес, аз наистина съм му фен на Левски.

Това е човекът, който пръв почва да организира абсолютно автентично българско движение, целящо отмяна на турската власт и възстановяване на българската държава. И от доста време насам си мисля една работа. И тя има два аспекта. Едното е, че „Обесването на Васил Левски“ на Ботев е със сигурност издадено повече от две години след смъртта на Левски в края на 1875 година, когато така нареченото Старозагорско въстание, в което участват 16 души цифром и словом, се проваля. Тогава Ботев, бивайки председател на БРЦК, явно си казва „Този човек ужасно много ни липсва“ , тогава всички всъщност започват да си дават сметка колко липсва Левски там. Въпреки, че идеите му до голяма степен се разминават с тези на хъшовете. Той до последно твърди, че българите сами трябва да извоюват свободата си, защото „Този, който ни освободи, той ще ни пороби „. Това са негови думи.

Тоест, има вероятност, да е написано не веднага след обесването?

Не мога да твърдя, само си го мисля. Кога е написал Ботев това стихотворение – дали веднага след обесването или по-късно, няма никакви данни. Факт е обаче, че е публикувано две години по-късно.

А ние и досега си чакаме някой да ни внесе нещо отвън? Това генетично заложено още оттогава ли ни е?

Струва ми се, че по някакъв начин българите преди комунистическия режим, са много по-различни от българите след това, особено от тези след средата на 60-те години.

За мен истинската щета, която нанася комунистическото управление в България, е по-скоро в лишаването от идеята за инициативност.

Българите преди 1944 година, дори в 19 век по време на турската власт, са супер инициативни. Давам ти пример – Любен Каравелов е наследник на много богат търговски род, който продава дребен добитък. Копривщица е такъв град. Не всички българи са били така, разбира се. Но който е бил инициативен, и в добри отношения с турската власт, е можел да има един пазар от Дунава до Йемен. Не възхвалявам пазарните стойности на Османската империя. Но има много примери – ето – Христо и Евлоги Георгиеви, те оставят такова завещание на държавата, братя Тъпчилещови и още много мога да изброявам. Малък и среден бизнес е било основата на българската икономика след Освобождението. А след това комунистите изличават този спомен за инициатива. Защото това се възпитава. Човек така възпитава децата си – да работят в семейния бизнес, в стопанството, да орат семейната земя. А те на селяните им взимат земята. Има един много силен момент в „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров, в който героят копае една дупка в нивата и започва да се зарива в нея и казва нещо от рода на „Няма да ме откъснете от земята“. Това е по-страшното от липсата на свобода. Там е щетата. Мисълта, че всичко зависи от друг. Между другото, когато светът скача при потушаването на Априлското въстание, ако човек чете анкетите на хората, както днес бихме нарекли „международни наблюдатели“, които са отишли и видели , например Батак – потресаващи зверства. Освен хуманитарната катастрофа (умишлено използвам днешни термини, за да си го представим все едно се случва днес), те отразяват всичко и използват димите „прекомерна сила“ – това се използва и до днес. Защото статистически, ако видим как се развива Априлското въстание, то се случва от една шепа хора, останалите са си траели, една част ги  е било страх, разбирам ги, други са имали интереси, и тях ги разбирам, но все пак предпочитам тези, които са въстанали. Но нима днес не е същото? Така че, хората са хора винаги. Лудите, те да са живи.