Актуално, важно, точно и ясно. Един разговор за МОН, за лошите резултатите от матурите, за умните деца и за светлината в тунела.
Най-ниските резултати от шест години насам на изпита след 7-ми клас, отчетоха от просветното министерство. И по математика, и по български език. Ето тази „красива“ новина достигна до нас преди няколко дни. В такива случаи имаш два варианта – да си кажеш колко по-глупави са днешните тийнейджъри или да се обърнеш към специалист, който да ти обясни дали това наистина е така.
Интервюто разговаря с Емил Джасим.
Това е очаквано – те ще стават по-ниски, ако не се вземат мерки. Много са нещата, които доведоха до тях. Първо, започваме от това какво се случва с тези резултати. Или дори още по-назад – какво мерим с тези матури? Грамотност ли мерим, нива на разбиране ли мерим или докъде сме стигнали спрямо някаква цел?
Всъщност българското образование няма ясно зададена цел, ако започнем от общото и вървим към частното. И понеже няма зададена цел, ние не знаем какво мерим. И в това е първият абсурд.
Например, в момента в проектозакона за училищно и предучилищно образование има формулирана някаква цел. Защо това е важно? За да може спрямо тази цел да равняваме неща. За да видим след 1, 3, 5 години постигаме ли целите или не ги постигаме. И аз се зачетох преди време в законите на образователните закони на германските провинции. Не всички имат такива, но има много интересни неща. Да речем, в закона на провинция Бавария е записано, че целта на образованието е да се създаде усещане за толерантност, широк кръгозор и любов към Бога, защото те са католици. В северните провинции също някъде го има. Въпросът е, че хората там знаят какво гонят.
Да. Да имаш ясна цел. На базата на тая цел съответно в нормалните страни се създават държавни стандарти за обучение. Те са така добре описани, че са свързани със съдържанието и оценяването. Те пък ни дават представа да знаем докъде сме достигнали в преследването на нашите цели. На базата на тези стандарти се случва преподаването, изготвят се програмите и тогава можем да премерим примерно, че след една година сме стигнали тук или имаме спад с оглед на тази, тази или тази цел. А това нещо тук не се случва.
Идеята на това оценяване е да види как работи системата с оглед на преследването на дадени цели, които в случая липсват. Това е парадоксът. Да може системата да се провери как работи и къде може да се оправи. Абсурдът е, че между първи и четвърти клас системата успява да поддържа някакво ниво. Истинският колапс е в прогимназиалната степен на обучение – 5-7 клас.
Според мен има два фактора, които влияят. Единият е невъзможността на МОН да покаже всички резултати по регион, по училища, да ги покаже на обществото и да се направят изводи.
Не знам, не искам да гадая. Ако ги покаже, може да анализираме различни сегменти на системата. И там, където не работи общественият ресурс, държавните пари трябва да бъдат пренасочени. Това е първият проблем. Вторият проблем е липсата на подкрепа за учителите и това ми се струва по-тежкия проблем. В момента районните инспекторати инспектират и уж съветват учителите, но не им осигуряват реална подкрепа. Реалната подкрепа е когато един учител каже: „Имам нужда от помощ“, тя да му бъде осигурена. Било то методическа, било то свързана с това да му се облекчи обема на документация, с която борави, да се квалифицират така, че да работят с нови модерни работещи инструменти и методи на преподаване.
И ако мога да кажа, че има голям тежък обществен грях спрямо образованието, то това е грехът спрямо учителите. И той е свързан с това, че когато не им се даде подкрепа, е много лесно после да им бъде хвърлена вина.
А това е дълбоко неправилно.
Може би. В крайна сметка, ако искаме добри резултати, те могат да дойдат от добри учители. А добри учители в България има много.
Убеден съм! Има много добри учители. Другият огромен обществен грях спрямо образованието е отношението към ролята на учебника. Учебникът, подчертавам, е един от хилядите инструменти, които може един учител да използва. Не само може, но и трябва да използва. В класическия смисъл дори няма нужда от хартиен носител с напечатани думи. Истина е, че в учебниците има големи тъпотии понякога. Но тук отново идва ролята на учителя – да може да води часа, да насочва учениците. Когато няма стандарти за съдържание и оценяване, когато няма подкрепа за учителя, няма как да очакваме учениците сами да достигнат високи резултати. Високи спрямо какво? Оценяването на външните изпити е тотален абсурд. И то от първите матури насам.
Тук минаваш с 23 цяло от общо 100 точки. Това са 23 процента. В най-строгите образователни системи, да речем Оксфорд и Кеймбридж, човек ако не премине 60-те процента, не получава положителна оценка. Най-често използваната летва е 50 процента, а най-либералните, има и такива, са над 40 процента. Няма свят, в който 23 процента да е ок.
А тук по литература за 12 клас е така.
Много ме подвеждаш с това „ли“ накрая във въпросите си. Да кажем така – ако твърде много хора не минат матурите, цялата вина ще бъде хвърлена върху МОН. В същото време обаче очакваме МОН само да си провери работата, да се самопотупа по рамото и да си каже: „Well Done!”. Не можем да кажем, че една институция, оценяваща сама себе си, ще си даде негативна оценка.
Всъщност, тази година нито министерството, нито министърът си дадоха такава оценка. Министърът каза, че това са най-добрите матури досега, имайки предвид организацията. Не знам дали е така, всеки има право да каже каквото пожелае. Това, което дълбоко не ми хареса, беше изкуственото гонене на рейтинг от страна на Нова телевизия, които казаха „Ужас! Час и половина след началото на изпита, ние можем да си купим резултатите“. На всеки изпит час и половина след началото можеш да имаш резултатите. Факт е, че тази година бяха хванати доста хора да преписват.
Така е. Но аз много искам министерството да ме чуе и да изкара първо отворените данни. Няма нужда от детайли, от лични данни, но поне райони, училища… Ние, те, обществото трябва да си направим някои изводи, да видим тези резултати. И второ, с приемането на новия проектозакон действително се надявам да се създаде независим национален инспекторат, който да не е част от МОН. Това означава, че този инспекторат може да дава конкретни препоръки за оздравяване на различни аспекти от системата. И когато инспектира дадено училище, да каже, както в Англия: „Това училище върви добре – зелена точка; това има текущи проблеми – ние даваме предписания как да се решат, то получава жълта точка; третото има тежки проблеми – получава червена точка, даваме двугодишен срок и съвети за оздравяване. И ако това не се случи тогава, ние не харчим повече обществени средства и пренасочваме децата към друго училище.” А недобрите резултати могат да се дължат на различни фактори – индекс на щастие на ученика, индекс на щастие на учителите… Има поне 40 фактора, по които може да се направи оценка. Има ясни критерии. И на база на новия закон да се създадат нови реално работещи стандарти, които да са съдържание и оценяване, за да знаеш образно казано менюто.
Не смятам, че може да копипействаме друг модели и той да проработи. Има много сходства между финландската система преди реформата и нашата, но има и много различности. Откровено, не съм привърженик на това непрекъснато да се възхищаваме колко е добре някъде другаде и да вярваме, че това е някаква форма на панацея. Ние имаме наш български модел, наши проблеми и в основата на тези проблеми е недоверието към учителите. Техният абсолютно смазан авторитет с години, при това абсолютно целенасочено.
Не е трудно. Това поколение учители беше поставено в състояние на много бързи технологични промени. Няма как да очакваме тези учители сами да се научат. Те трябва да бъдат подкрепени.
Не мога да ти кажа с точност. Зная само, че 3 процента от 75 000 учители са до 30-годишна възраст.
Така е. А над 50 процента от учителите след няколко години ще бъдат в пенсионна възраст. Ето ти проблем. Как се решава? Когато има по-лек вход в професията. Сега, за да станеш учител, трябва да преминеш така наречената педагогическа правоспособност, която е поне две години и я има само в университетите.
За мен, за Центъра за образователни инициативи, който аз представям, за нас шанс има, ако се действа бързо. Ние знаем какво трябва да се направи – на първо място, да се насочи вниманието към учителите. Има една голяма заблуда в обществото и тя е, че в центъра на образованието е детето, ученикът. Това не е вярно. В центъра е връзката между ученик и учител.
По резултатите на учениците. Това е отговорът. Добрият учител постига добри резултати. И това е обективно.
Те не са по-различни от нас, когато сме били тийнейджъри. Дори аз ги намирам за доста по-отворени за новостите.
Те притежават друг тип интелигентност. Те са „дигитални местни“ (digital born), както казва професор Марк Пренски.
А ние сме digital emigrants и говорим техния език, но с акцент.
По-добра е само дотолкова, доколкото контролът над нея е доста по-сериозен. Контрол на всички нива – колкото по-висок е контролът, толкова по-лесно се идентифицират проблемите и се търси тяхното решение. От друга страна, държавното училище остана без реални инструменти за контрол. Делегираните бюджети са страхотна крачка към автономията на училищата, но не бяха конструирани разумно. И за да не загубят тези пари, които се дават на глава (на ученик), те нямат инструмент, с който да контролират обективно, да речем наказанията. И ето го порочният кръг – за да може едно училище да записва повече ученици в първи клас, то се хвали с добрите си резултати, които имат неговите ученици на матурите в горните класове. То трябва да е така, стига обаче оценката да е обективна. Ако има външно оценяване, тогава защо МОН го проверява? Нека МОН да съдейства за организацията, но не за проверката. Трябва да е независим от МОН орган, не задължително частна фирма, за да има кой да контролира контролиращите.
Персонално не бих говорил за това. Докато имам деца, ще мине време. Това, което обаче ми се струва важно е, да я има възможността. Ако има ясно зададени стандарти, тогава не би трябвало да ни интересува как един ученик стига до тези стандарти. Ако имаме ясно поставени правила за това, че който иска да си учи децата у дома, накрая трябва да се държи изпит, за да може ако има сериозни пропуски, държавата възможно най-бързо да вземе нещата в свои ръце, всичко би било ок. В Центъра за образователни инициативи сме „за“ хората да могат да избират. В домашно или в частно, или в държавно, или в демократично. Което все още го няма, но защо не, това са модели в различни части на света. Нека има възможности, всеки може да решава. Въпросът е да може да разшири автономията в образованието, без да се стига до форма на образователен сепаратизъм. Това е най-важното. Затова ако държавата зададе ясни правила и цели, по които се случва образованието, нека всеки да го случва както желае. Накрая да гледаме резултатите. Понеже няколко пъти ме пита „Как може да се промени?“ – предстои започването на работата по оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж”. Там има огромни средства. Ако те бъдат използвани мъдро за повишаване човешкия капацитет, професионалния капацитет на учителите, за това те да бъдат обучени ефективно, а не проформа, както преди това се е случвало много пъти, тогава след 2 години ще видим резултати. И те ще бъдат добри. Само след две години! И нека има финансова мотивация за учителя да се квалифицира и да получава по-добри резултати. Защото учителите работят с хора, а това е най-важният ресурс, най-важният капитал на една държава.