Е.Дж.: Е, ти работиш влогър, не може да не ти е важно…

Е.К.: Не е само това…

Е.Дж.: Какво още? Писател?

Е.К.: Да, и това правя.

Е.Дж.: Ако 4-годишно дете те попита какво работиш, какво ще отговориш?

Е.К.: Мои познати имат деца и веднъж едно от тях, момиченце, ме попита: “Ти утре на работа ли си? Къде работиш?“ И аз ѝ отговорих: „Работя вкъщи, занимавам се с компютри“. И това беше достатъчно.  Какво да ѝ кажа? „Слагам си жълта тениска на главата, снимам се и го показвам на хората“?! Хубаво е, че на децата може да не им казваш всичко. Така се предпазваш да не отговаряш на въпроси, на които не си готов да отговаряш.

Е.Дж.: Искал ли си да учиш някого как да бъде влогър?

Е.К.: Не, аз нямам търпение. За да учиш някого, трябва да си търпелив. Ти знаеш, де! На теб лесно ли ти е да ги учиш тези деца?

Е.Дж.: Не е лесно, но аз съм много търпелив.

Е.К.: Те знаят ли, че имаш Фейсбук?

Е.Дж.: Разбира се, дори някои от тях ми стават приятели във Фейсбук.

Е.К.: Значи те те възприемат повече като свой.

Е.Дж.: Не  е точно така. Аз съм много строг учител. Ама е fun. За мен, де (смее се). Като има ясни правила, може да е забавно. Тогава дори те говорят повече. Самият ти казваш: “На какво не ни учат в училище“. Теб на какво те научиха?

Е.К.: На рисуване. Не можех нищо да рисувам преди това. Научих се. Това е единственото нещо. Другото ми беше досадно, не използвам нищо от другите неща, които съм научил.

Е.Дж.: Питам те за ценности. Ето, например, моите учители са ме научили да различавам добро от зло, толкова, колкото и моите родители.

Е.К.: Мисля, че аз съм стигнал сам до някакви изводи. Ама аз много рядко ходех на училище, особено 8-9 клас. Беше някакъв ужас. Училището за мен е затвор за ума.

Е.Дж.: Какво искаше да правиш тогава, което не можеше заради училището?

Е.К.: Ами, това с видеата.

Е.Дж.: Да ти кажа, аз също бягах в 8-ми клас, но в 11-ти тръгнах по друг начин – другите бягаха, а на мен ми беше интересно. Пак изчезвах, но се научих да бягам „културно“. Ти сега пораснал ли си?

Е.К.: Ами, аз си живея сам, правя си каквото искам, не чистя….

Е.Дж.: Е, кой тогава чисти?

Е.К.: Никой. Аз. Ама го правя, ако искам. Ако не искам, не го правя.

Е.Дж.: Това ли е порастването?

Е.К.: Да – моментът, в който знаеш, че може и да не чистиш.

Е.Дж.: Как тогава се справяш с видеата, с книгата си?

Е.К.: Много съм дисциплиниран към нещата, които правя. Иначе нямаше да стане нищо.

Е.Дж.: За много неща пишеш в книгите си. Кажи ми сега, как да обичам?

Е.К.: Мога да ти кажа как да обичаш шоколад.

Е.Дж.: Не, кажи ми как да обичам човеците?

Е.К.: Не мога да го генерализирам.

Е.Дж.: Добре, как да обичам България тогава?

Е.К.: Пак не мога да го генерализирам. Ето с шоколада е лесно – опитваш веднъж и го обикваш. С България не е така.

Е.Дж.: Аз пък не обичам толкова шоколад. Какво е тогава „да обичаш“?

Е.К.: Да изпитваш по-силни чувства за нещо. По-силни,  отколкото към другите неща.

Е.Дж.: Но като става дума за храна, за шоколад, това не е любов – въпрос е на вкусови рецептори. А за България е самосъзнание, вътрешна потребност.При теб как се появява това самосъзнание?

Е.К.: Аз вярвам в това, че можем да избираме какво да обичаме. А иначе, като някой българин вземе медал, ми става много приятно.