За първи път гледах Елена Телбис в „Жана“ на Явор Гърдев в Народния театър. Всъщност, „гледах“ е силно казано, защото през повечето време тя е леко в дъното на сцената. И това, че се чуваше предимно гласа и, като че ли, засилваше още повече нейната естественост. Към края, ти се иска да видиш лицето, което се крие зад този глас. А то – открито лице на дете. Дете, което някак си успява да се запази истинско на сцената. По един много симпатичен начин. Без да претупва и без да неглижира. Елена е само на 24 и още не знае колко е важна. За да има хубав театър и хубаво кино. Браво, Елена! 

Интервюто представя Елена Телбис.

Елена, гледах те в „Жана“. Беше страхотна. Каква е тайната на естественото поведение на сцена?

Благодаря. Не знам за никакви тайни. Може би най-важното е да си там и сега да се случва всичко и да е за първи път.

Защо тази „тайна“ не е достигнала до всички твои колеги?

Има някои, които са заети да се чудят как точно им е застанала косата и кой профил е по-красивия. Това са важни неща.

Какво беше първото нещо, което ви казаха в НАТФИЗ?

„Здравейте! Късметлиите са тези, които не приехме.”

А с какво от нещата, които ви преподаваха там, никога няма да се съгласиш?

Че ми е много важно да тичам с туфли по тясна дървена греда, докато крещя името си. Нали се сещате как завърши това?

Имаш ли представа какъв процент от завършилите НАТФИЗ, работят по „специалността“ си?

Не.

Какво беше първото нещо, което направи, когато разбра, че си приета да учиш там?

Не помня. Аз по-късно разбрах, защото бях някъде около чертата. Ама под нея ли, над нея ли… Чаках си чинно и прилежно и се радвах на колегите ми, които вече бяха приети.

За кой от младите ти колеги си сигурна, че ще стане звезда?

„Звезда” като чуя и се обривам. Има много талантливи хора в Академията. Дано да им се случат смислени и хубави работи.