Познавам го почти от времето, когато с останалите момчета от PIF донесоха първото си видео в телевизия ММ. Звучаха различно от естрадата и много по-близо до това, което истински харесвахме. Бяха от онова смело, романтично поколение групи, които поставиха началото на нова вълна в българската музика. Във времето написаха още много песни, издадоха албуми, спечелиха награди, свиреха из всички клубове в страната, сменяха състава си, имаха и силни и слаби моменти, но той като че ли никога не спря да вярва в призванието си и не се отказа от идеята, че музиката прави светът по-красив. Когато миналата година чух „Огън“ за първи път, си помислих, че дори тези почти 20 години от „Приказка“ не са го променили – той винаги ще бъде онова мечтателно момче, което е тук, за да разказва приказки.

Димо Стоянов в Интервюто.

Когато пуснахте „Приказка“ си бил на нещо като 20 години. Кога стана самостоятелен, всъщност, кога заживя сам?

Заживях сам на 16 години. Преместих се да живея при баба ми на тавана. Там репетирахме, там живеех. О, да, тогава и работех. Бях нощен пазач на един паркинг (смее се).

Стига бе! Винаги съм се чудела какво правят тези хора през нощта?

Моите приятели всяка вечер бяха при мен, за да не съм сам. Купон зверски. Спим по колите. Тогава беше мутренското време и си спомням как едни руски мутри докараха четири джипа и ме накараха да пренаредя колите на паркинга, за да скрием така техните, че да не могат да им ги откраднат.

Кога започна с музиката?

Цял живот съм бил на сцена, още като дете започнах в „Щурче“. Имам чувството, че дори от по-рано съм там, сигурно нашите са ме заченали там – те също са били част от трупата (смее се).

Тоест ти нямаше избор дали да се включиш в нея, или не?

Аз се занимавах с атлетика и бях наистина добър. Един ден баща ми ме попита дали искам да дойда в “Щурче”, но ако искам, ще трябва да мина изпит, който е нещо като този във ВИТИЗ. И аз казах: “Ок”. Взех си изпита и ме приеха. И трябваше да избирам между атлетиката и театъра. И си спомням до ден днешен как треньорката по атлетика дойде вкъщи, аз стоя в хола, тя е с нашите в кухнята и говорят. Тя каза, че имам голям потенциал, но за да го реализирам, трябва да избера между двете. И нашите й отговориха, че този избор трябва да го направя аз. И аз го направих. Избрах театъра. Не зная дали е било правилно.

Така или иначе в един момент си изкарвал много време в „Щурче“.

Да, след училище отивах направо там, защото освен всичко, беше  и адски забавно. Знаех, че там ще са Мариус (Куркински), Пепо (Антонов), Цецо (Павлов), Мара (Сапунджиева). Аз съм малко по-малък от тях (тогава това имаше значение), а те бяха и са ужасно смешни. По-късно започнахме да правим смешките заедно.

Музиката тогава ли се появи?

По това време някъде. В „Щурче“ започнаха да се подхвърлят записи на “Мерилиън”, на Фил Колинс, на други музиканти и ние се зарибихме. Още повече, че всички пеехме.

Тогава ли срещна Иван (Велков), с когото по-късно направихте PIF?

Знаеш ли, много е смешно и странно. “Щурче” се подвизаваше в Дома на транспортните работници. Там имаше и балет, и народни танци. После се оказа, че докато аз съм ходил на театър, Иван е ходел на народни танци. Но се срещнахме на друго място. И той вече беше зарибен от музиката. Започнахме да репетираме на тавана.

Тогава беше друго, трябваше наистина да имаш интерес…

О, да. Тогава Resemblence. Баща ми го бях впрегнал с един шрайбпроектор и той сменяше различни картини, докато свирехме на живо. Всички музиканти седяха на столчета, само певецът стоеше прав вдясно, винаги с моряшка фланелка и четеше стихове на Даниел Хармс между песните.

Това спокойно можеш да си го вземеш сега и да го правиш отново.

Хахаха, да. Но тогава нямаше клубове и за да направиш концерт, трябваше да наемеш зала. А за да напълниш залата, трябваше да си направиш афиш, сам. И се сещам, отиваме в печатницата и поръчваме 500 афиша. Тогава нямаше компютърен дизайн, нямаше латиница (а ние се казваме Resemblence, припомням), има два шрифта, между които да избираш и никакви варианти да направиш нещо различно. Та, избирам черни букви на жълт фон. Чудно! Разлепяме 500 афиша из Варна и идват 500 души на концерта. Но тогава младите наистина имаха потребност да видят и слушат нещо различно, нещо ново. Страшен фурор беше, големи концерти! За нас беше много вълнуващо, от 10 сутринта в деня на концерта бяхме в залата, за да правим саундчек. В един момент станахме толкова популярни, че си спомням, че имахме концерт във ФК във Варна. И една дама, която се грижеше за това, точно преди концерта влиза и казва: „Имаме проблем. Отвън има два пъти повече хора, отколкото залата може да побере. Предлагам да направите два концерта един след друг“. Така и направихме (смее се). А в същото време Дони и Момчил също имаха концерт във Варна. Представи си!

Какви песни пеехте тогава?

На английски, но наши песни. Оттогава ни е „Невидимо дете“.

Точна за тази песен си мислех скоро – не е ли малко дарк за толкова млади хора, почти деца? И изобщо днешните млади хора имат ли такива дарк мисли?

Сега усещам нещо друго – че е модерно да си интелигентен, да знаеш всичко. Ти нямаш опция, защото технологията го изисква. И това ми харесва. В ДНК-то на днешните деца е програмирано да са по-развити.

А ти беше ли революционер на 18?

Знаеш ли, тогава не ме дразнеха толкова неща. Като че ли нямаше бунт в мен.

А може би си канализирал революцията си във всичко, което си правел на сцената. Открил си много млад това, което ще правиш и обичаш цял живот.  

Възможно е. Целият ми живот беше това. Като завърших ВИТИЗ си дадох сметка с какво разполагам като багаж – до този момент цял живот съм бил в театър, имам група, имам завършен НАТФИЗ. И си казах, че в този момент имам всичко, за да се занимавам точно с това, което искам. И това правя и досега.

Това те е изхранвало винаги? Не се налагало да правиш нещо съвсем друго – да си барман, например?

Не. В момента пиша музика за театрални детски постановки в България. 90% от музиката в детските постановки в момента е моя. Работя с моя съученичка от ВИТИЗ – Мария Банова, тя завърши “Режисура“, а аз – „Кукли“. А на мен тези спектакли, детските, са ми най-много на сърце.