Разговор за мечтите, музиката, "Щурче", сцената, любовта. Освен това днес Интервюто ще подложи своя гост и на "Въпросите на Пруст", за да научи всичко това, което не знае за него.
Познавам го почти от времето, когато с останалите момчета от PIF донесоха първото си видео в телевизия ММ. Звучаха различно от естрадата и много по-близо до това, което истински харесвахме. Бяха от онова смело, романтично поколение групи, които поставиха началото на нова вълна в българската музика. Във времето написаха още много песни, издадоха албуми, спечелиха награди, свиреха из всички клубове в страната, сменяха състава си, имаха и силни и слаби моменти, но той като че ли никога не спря да вярва в призванието си и не се отказа от идеята, че музиката прави светът по-красив. Когато миналата година чух „Огън“ за първи път, си помислих, че дори тези почти 20 години от „Приказка“ не са го променили – той винаги ще бъде онова мечтателно момче, което е тук, за да разказва приказки.
Димо Стоянов в Интервюто.
Заживях сам на 16 години. Преместих се да живея при баба ми на тавана. Там репетирахме, там живеех. О, да, тогава и работех. Бях нощен пазач на един паркинг (смее се).
Моите приятели всяка вечер бяха при мен, за да не съм сам. Купон зверски. Спим по колите. Тогава беше мутренското време и си спомням как едни руски мутри докараха четири джипа и ме накараха да пренаредя колите на паркинга, за да скрием така техните, че да не могат да им ги откраднат.
Цял живот съм бил на сцена, още като дете започнах в „Щурче“. Имам чувството, че дори от по-рано съм там, сигурно нашите са ме заченали там – те също са били част от трупата (смее се).
Аз се занимавах с атлетика и бях наистина добър. Един ден баща ми ме попита дали искам да дойда в “Щурче”, но ако искам, ще трябва да мина изпит, който е нещо като този във ВИТИЗ. И аз казах: “Ок”. Взех си изпита и ме приеха. И трябваше да избирам между атлетиката и театъра. И си спомням до ден днешен как треньорката по атлетика дойде вкъщи, аз стоя в хола, тя е с нашите в кухнята и говорят. Тя каза, че имам голям потенциал, но за да го реализирам, трябва да избера между двете. И нашите й отговориха, че този избор трябва да го направя аз. И аз го направих. Избрах театъра. Не зная дали е било правилно.
Да, след училище отивах направо там, защото освен всичко, беше и адски забавно. Знаех, че там ще са Мариус (Куркински), Пепо (Антонов), Цецо (Павлов), Мара (Сапунджиева). Аз съм малко по-малък от тях (тогава това имаше значение), а те бяха и са ужасно смешни. По-късно започнахме да правим смешките заедно.
По това време някъде. В „Щурче“ започнаха да се подхвърлят записи на “Мерилиън”, на Фил Колинс, на други музиканти и ние се зарибихме. Още повече, че всички пеехме.
Знаеш ли, много е смешно и странно. “Щурче” се подвизаваше в Дома на транспортните работници. Там имаше и балет, и народни танци. После се оказа, че докато аз съм ходил на театър, Иван е ходел на народни танци. Но се срещнахме на друго място. И той вече беше зарибен от музиката. Започнахме да репетираме на тавана.
О, да. Тогава Resemblence. Баща ми го бях впрегнал с един шрайбпроектор и той сменяше различни картини, докато свирехме на живо. Всички музиканти седяха на столчета, само певецът стоеше прав вдясно, винаги с моряшка фланелка и четеше стихове на Даниел Хармс между песните.
Хахаха, да. Но тогава нямаше клубове и за да направиш концерт, трябваше да наемеш зала. А за да напълниш залата, трябваше да си направиш афиш, сам. И се сещам, отиваме в печатницата и поръчваме 500 афиша. Тогава нямаше компютърен дизайн, нямаше латиница (а ние се казваме Resemblence, припомням), има два шрифта, между които да избираш и никакви варианти да направиш нещо различно. Та, избирам черни букви на жълт фон. Чудно! Разлепяме 500 афиша из Варна и идват 500 души на концерта. Но тогава младите наистина имаха потребност да видят и слушат нещо различно, нещо ново. Страшен фурор беше, големи концерти! За нас беше много вълнуващо, от 10 сутринта в деня на концерта бяхме в залата, за да правим саундчек. В един момент станахме толкова популярни, че си спомням, че имахме концерт във ФК във Варна. И една дама, която се грижеше за това, точно преди концерта влиза и казва: „Имаме проблем. Отвън има два пъти повече хора, отколкото залата може да побере. Предлагам да направите два концерта един след друг“. Така и направихме (смее се). А в същото време Дони и Момчил също имаха концерт във Варна. Представи си!
На английски, но наши песни. Оттогава ни е „Невидимо дете“.
Сега усещам нещо друго – че е модерно да си интелигентен, да знаеш всичко. Ти нямаш опция, защото технологията го изисква. И това ми харесва. В ДНК-то на днешните деца е програмирано да са по-развити.
Знаеш ли, тогава не ме дразнеха толкова неща. Като че ли нямаше бунт в мен.
Възможно е. Целият ми живот беше това. Като завърших ВИТИЗ си дадох сметка с какво разполагам като багаж – до този момент цял живот съм бил в театър, имам група, имам завършен НАТФИЗ. И си казах, че в този момент имам всичко, за да се занимавам точно с това, което искам. И това правя и досега.
Не. В момента пиша музика за театрални детски постановки в България. 90% от музиката в детските постановки в момента е моя. Работя с моя съученичка от ВИТИЗ – Мария Банова, тя завърши “Режисура“, а аз – „Кукли“. А на мен тези спектакли, детските, са ми най-много на сърце.