Сега обаче положението с театрите е много по-добро.

    От много време е по-добре. „Вражалец“ още пълни залите. Два пъти пълнихме и НДК.

А ти търсиш ли оазис все още?

    Да, на първо място това е домът ми. Там си почивам. И ходя в родното място на майка ми – Твърдица. Направил съм си една къщичка и там се чувствам изолиран. И си намерих хоби, отдушник – лова. И не заради убиването (аз ходя само за глигани), колкото заради природата, заради ходенето. И е друго зареждането. Общуваш си със съвсем различни хора, не от твоя кръг. Защото, ние актьорите, страшно се капсулираме помежду си. Виждаме се само с хора от нашите среди, или сега – от телевизията. А това не е хубаво, не е полезно. Ставаш с капаци. А ловците – хора с различни интереси и професии. На обяд всеки има истории, ловни… Много е разпускащо.

Уморителна ли е работата ти?

    На мен са ми казвали: „Ти си правиш кефа и ти плащат“. А то е трудно да разсмееш хората. И уморително.

Кога разбираш, че трябва да слезеш от сцената? Казва ли ти някой?

    Сам. Не може да не усетиш. От публиката. Много индикации можеш да получиш. Но не е лесно да ги приемеш.

Ние, актьорите сме суетни. Сцената е голяма краста.

Скоро гледах пак едно интервю на Калоянчев, голям актьор, който в последните му години със сълзи на очите говореше за сцената: „Много ми се играе, но краката не ме държат“. Това няма отказване, това е за цял живот.

Ама виж – Стоянка Мутафова още държи.

    Да са живи и здрави! Аз и на Велко съм казвал: „Крада от теб някакви неща, да знаеш“. Гледал съм го и в театъра къде акцентира, какво прави. По-младите актьори малко ни удря адреналина, не правиш акценти, шляпаш. А старата генерация и тези, които са работили с Леон Даниел, знаеш ли как добре разчитат текста?

От кого си научил най-много?

    Не мога един да посоча. Велко, например, не ми е преподавал. На Димитрина Гюрова, която ми беше преподавател във ВИТИЗ, не бях тип актьор, но накрая намерихме общ език и се радвам, че съм минал през нейната школа, както и на Пламен Марков. Аз си обичам и уважавам учителите.

Какво е щастието за един актьор?

    Първо да видиш салона пълен и после да видиш, че си ги заразил тия хора. Колкото и да съм изморен, това винаги ме вдига. На мен винаги са ми били трудни първите минути – някои хора в публиката започват да ти вярват по-рано, други по-късно и докато мине това топене на ледовете е трудно. Като мине обаче е много приятно.

Но може и да ги изтървеш. Да минеш границата. Минавал съм я. Някой път те ме приемат, радват се на нещата, които правя и в стремежа си да ги направя още по-смешни, осирам всичко. И съм се хващал. И си казвам „Защо трябваше да го правя това нещо сега!?“ и много се ядосвам.

Изобщо, като не мине добре представление, много се ядосвам. Мисля го. Поне един час го мисля след това. И се прибера вкъщи и пак въртя наум цялото представление отначало. Анализ. Пука ми. Не ми е все тая. И няма да се променя. За кога да се променям?! Нали половината живот мина вече.