Защо толкова много актьори, и то млади, си отидоха в последните години?

    Не знам дали има по-добро място. Аз не вярвам в тези неща, но единственото оправдание на Господ е, ако ги е пратил на по-добро място. Иначе не е прав.

Иска ли ти се да не се окажеш прав? Да има такова място?

На кой не му се иска… Ние минаваме една възраст.

Аз точно преди да направя 40 доста се замислих и си дадох реална представа, че половината от живота ми вече е минал. И то, ако имам късмет. По-добрата половина.

    И вече се замислям за тези неща. Може би съм влязъл в кризата на 40-те. Зуека, понеже ме води със 7-8 години, постоянно ме предупреждава: „Сега ще влезеш в кризата на Христовата възраст, сега ще влезеш в кризата на 40-те години….“. Постоянно ми казва какви кризи ме чакат. Викам: „Не е задължително, бе Зуек!“, но има нещо. Даваш си сметка и си мислиш дали това, което правиш, е стойностно. Аз съм зодия Дева и  постоянно анализирам, което е голям проблем. Едно самоунищожение. Това така ли е, по-скоро не е така… Тази самокритичност ни убива нас, Девите. Едно съмнение постоянно. Не работи добре за нас.

Някога искал ли си да станеш нещо друго?

    От първи клас искам да стана актьор, осъзнато или не, но това адски ме зареждаше и ме провокираше.

То по наше време не беше и много престижно. Другите деца искаха да станат космонавти, лекари и това винаги беше „Браво!“, а аз като кажех, че искам да стана артист и малко беше „Нека, нека…“.

Но е хубаво да имаш цел отрано. Дали ще се осъществи или не, не е важно. Преследваш нещо. Ето сега, гледам сина ми – на неговата възраст аз започнах да се занимавам с театър. И той играе с майка си в „Скакалци“ в Сатиричния театър. Сам проявил желание. Ходих на премиерата, той имаше само три реплики и на поклона гледаше къде съм. Много ми стана хубаво. Но се притеснявах, все едно аз бях на сцената.

Имало ли е моменти, в които си мислел, че с тази професия няма да можеш да изхранваш семейството си?

    Аз щях да приключвам по едно време с актьорството. 95-та година завърших и отидох в казарма, което беше много тъпо. И после останах в Сливенския театър. А тогава беше най-голямата инфлация и беднотия. Сменяха се цените през три минути буквално. А ние репетирахме „Женитба“ на Гогол, готина пиеса, и в театъра нещо се забавлявахме. Но имахме почивка от два до пет и в момента, в който излизахме от театъра, аз адски се потисках. Там беше някакъв оазис, а навън – нещо страшно, хората без пари. И тогава си зададох въпрос: „Ако работя тази професия, с какво ще се изхранвам?“ Тъкмо бяха тръгнали първите българи за Гърция. И щях да ходя в Гърция. Дали сезонно или завинаги, не се замислях, и си казвах: „Ако не мога да се изхранвам тук с това, там поне ще оцелея“. Имаше едни времена – ние петнайсет души на сцената, в публиката – десет…