Не знам дали има по-добро място. Аз не вярвам в тези неща, но единственото оправдание на Господ е, ако ги е пратил на по-добро място. Иначе не е прав.
На кой не му се иска… Ние минаваме една възраст.
Аз точно преди да направя 40 доста се замислих и си дадох реална представа, че половината от живота ми вече е минал. И то, ако имам късмет. По-добрата половина.
И вече се замислям за тези неща. Може би съм влязъл в кризата на 40-те. Зуека, понеже ме води със 7-8 години, постоянно ме предупреждава: „Сега ще влезеш в кризата на Христовата възраст, сега ще влезеш в кризата на 40-те години….“. Постоянно ми казва какви кризи ме чакат. Викам: „Не е задължително, бе Зуек!“, но има нещо. Даваш си сметка и си мислиш дали това, което правиш, е стойностно. Аз съм зодия Дева и постоянно анализирам, което е голям проблем. Едно самоунищожение. Това така ли е, по-скоро не е така… Тази самокритичност ни убива нас, Девите. Едно съмнение постоянно. Не работи добре за нас.
От първи клас искам да стана актьор, осъзнато или не, но това адски ме зареждаше и ме провокираше.
То по наше време не беше и много престижно. Другите деца искаха да станат космонавти, лекари и това винаги беше „Браво!“, а аз като кажех, че искам да стана артист и малко беше „Нека, нека…“.
Но е хубаво да имаш цел отрано. Дали ще се осъществи или не, не е важно. Преследваш нещо. Ето сега, гледам сина ми – на неговата възраст аз започнах да се занимавам с театър. И той играе с майка си в „Скакалци“ в Сатиричния театър. Сам проявил желание. Ходих на премиерата, той имаше само три реплики и на поклона гледаше къде съм. Много ми стана хубаво. Но се притеснявах, все едно аз бях на сцената.
Аз щях да приключвам по едно време с актьорството. 95-та година завърших и отидох в казарма, което беше много тъпо. И после останах в Сливенския театър. А тогава беше най-голямата инфлация и беднотия. Сменяха се цените през три минути буквално. А ние репетирахме „Женитба“ на Гогол, готина пиеса, и в театъра нещо се забавлявахме. Но имахме почивка от два до пет и в момента, в който излизахме от театъра, аз адски се потисках. Там беше някакъв оазис, а навън – нещо страшно, хората без пари. И тогава си зададох въпрос: „Ако работя тази професия, с какво ще се изхранвам?“ Тъкмо бяха тръгнали първите българи за Гърция. И щях да ходя в Гърция. Дали сезонно или завинаги, не се замислях, и си казвах: „Ако не мога да се изхранвам тук с това, там поне ще оцелея“. Имаше едни времена – ние петнайсет души на сцената, в публиката – десет…