Какво му е специалното на театъра?

    О, миризмата на театъра е… Още едно време, като бях при Димитър Еленов в студията, той каза: „Театърът е храм!“ и аз вярвам в това. Всички театри имат една такава специфична, еднаква миризма. Даже скоро минах през Сливенския театър, сцената беше празна, нищо не се играеше, и ме лъхна една позната миризма и ме обзе едно такова много приятно чувство. Аз винаги спазвам нещата, които съм учил от старите актьори – че не се свири в театър, че като изтървеш пиеса, трябва да седнеш върху нея, върху листата с текста… Сядал съм на абсурдни места. Аз малко напуснах театъра напоследък…

Липсва ли ти?

    Не съм го изоставил изцяло. Още играя в две представления.

Преди съм стигал до 22-23 представления месечно. Но това не е хигиенично, не е чистоплътно. И сега има актьори, които ме питат коя пиеса играем… Трябва да има някакъв баланс.

И когато се пренаситиш, пък и за мен тогава телевизията вече вървеше доста здраво и се поизморих, и реших, че е честно да избера това, с което в момента ми се занимава повече. А сега ми си иска да направя едно представление. От шест месеца се опитваме да репетираме обаче май пак няма да стане. Телевизията е голяма машина. А на мен ми е много приятно в театъра. Оставил съм си „Вражалец“ и „Благородният испанец“. Наскоро замествах Захари Бахаров в „Спанак с картофи“ и ми беше много притеснено и напрегнато, чувствах се като на прощъпалник в театъра. Обаче с Владо Карамазов и с Юли Вергов имаме обща биография и ми беше адски приятно. Знаеш ли каква приятна умора изпитах след това? И като видях пълната зала на „Сатирата“ първите 2-3 минути имах страх, а после ми стана много готино. Знаех, че не съм на 100 процента в час с пиесата, защото влязох да замествам с три репетиции, което си е шок за един актьор, обаче пак ми беше много хубаво.

Кога най-много те е било страх преди представление?

    Винаги изпитвам страх преди представление. Опитът не помага. За Калоянчев, Бог да го прости, съм чувал, че винаги преди представление се притеснявал. Цял живот ще е така.

Коя е най-важната ти роля?

    Не знам коя е била най-важната. Аз всяка си обичам, независимо дали е била сполучлива или не. Защото всяка една от тях е била в определен период от живота ми, който съм прекарал с определени хора, с които съм си общувал. Големите роли, са може би роли, към които съм изпитал повече симпатия – по-различната роля на Яго в „Отело“, Хорацио в „Хамлет“, Вертер в „Страданията на младия Вертер“ – там имаше и сериозни моменти, и много смешни. В нея много се борех с диалекта. Лили Абаджиева вика: „Какъв е тоя Вертер, с тая редукция..“. А аз „мье“, „тье“ и едни монолози с една пишеща машина… И си викам – много ще се излагам. Та си поставих за цел да се справя с диалекта.

Как се справи?

    Имах един период, в който се самоконтролирах и наблюдавах, като говоря и то става дори някак подсъзнателно. Но трябва да ти кажа, че не съм се преборил изцяло. Някой път, като не мисля, се усещам леко с отворените гласни. Имаше един много готин преподавател във ВИТИЗ – Стойчо Попов, той ни учеше. За съжаление почина. Ако бяхме продължили при него, щях да съм много добре. Той ни учеше на дишане, а ние, младите актьори, не сме научени да дишаме, на техниката на говорене. А това е много важно. Иначе репетиционният период на „Благородният испанец“ и на „Дядо Коледа е боклук“, и на двете ми е много важен. Беше с Велко Кънев и с голяма носталгия се връщам към този момент. Много го обичах Велко. Не минава време и се сещам за него, и си говорим с колегите. И няма как лоша дума да чуеш за него. Страхотен човек. За актьор няма какво да говоря.