Говорим си в гримьорната на „Господари на ефира“. Оказва се, че единственото му свободно време е преди или след снимки, репетиции, представления и реклами. Докато пътувам натам, си мисля, че въпреки десетките образи, в които го виждам през последните години по телевизията, за мен актьорът Митко Рачков си остава онова симпатично момче от „Самолетът беглец“, „Кралят елен“, „Отело“ и още много други представления, което те заразява с енергията си още щом се появи на сцената. Говорим си и виждам, че тази енергия още си е там, в него. И че има хора, които цял живот ще бъдат двигатели. И няма как да не се сетя за Васил Найденов и неговия клоун.

Димитър Рачков разговаря с Интервюто. 

Хората очакват ли от теб винаги да си смешен?

    Очакват. Очакват да съм смешен, да съм забавен, да съм позитивен. И някак си в началото съм го правел това нещо, обаче в един момент се изморих. И си казах: „Защо, като не ми е гот или не съм в настроение, защо трябва по някакъв начин пак да мисля за хората, защо не помисля за себе си?“ То не е егоистично. Ама дори и егоистично да е. И вече не се съобразявам. В големи компании някой път си мълча и те започват да ме питат: „Не ти ли е добре нещо? Не ти е гот с нас ли?“ А пък то не е така. Аз предпочитам да си наблюдавам и така си почивам. Вече не се съобразявам толкова с хората.

С всяко едно нещо ли се съобразяваш по-малко?

    Сигурно, преди много повече съм се съобразявал. Но в крайна сметка и аз съм жив човек, със своите проблеми, със своето ежедневие, нищо човешко не ми е чуждо. Затова – за какво да играя някакви роли, достатъчно образи и роли играя в работата си. Стига вече.

Кога разбра, че го носиш това–смешното?

    Аз продължавам да се съмнявам, може би ще кажеш, че скромнича, но продължавам да се съмнявам, че съм смешен и то доста често.

Иначе, понеже се занимавам с театър отдавна, започнах от първи клас в театралната студия в Бургас, и там ми се смееха. И то, това е много приятно чувство, да почнат да ти се смеят.

И искаш и още, и още, и още. Тогава може би разбрах, че правя нещо смешно и хората се забавляват.

Знаеш ли как да направиш нещо смешно, къде и кога да натиснеш малко повече?

    За щампи ли говориш? Сигурно имам някакви щампи, аз вече 15-20 години съм в професията. Понякога работи нещо, което е станало популярно по телевизията, и като го вкарваш в спектакъл, дори без реплика, работи. Когато правех Ники Пънчев във „Вражалец“ без да казвам нищо, само реагирах като него и то безотказно действаше. А иначе, имал съм случаи – репетирам пиеса, комедия, конкретно за „Вражалец“ ще ти кажа, и ми се струва, че нищо, което правим, ама нищо не ми е смешно. Режисьорът Жоро Стоилов, лека му пръст, ме караше някакъв етюд да правя, беше си измислил нещо с един червен пояс. И му казвам: „Жоро, това никак не е смешно.“ И когато направихме едно пробно представление в Монтана, хората изпопадаха от смях, особено на пояса. И си помислих, че аз съм се изкривил.

Ние сме много изкривени хора и изморени. Не че на публиката каквото и да покажеш, ѝ е смешно. Българската публика си е капризна и аз го казвам с добро.

Особено на пояса много се смяха.

А за драматични роли мислиш ли?

    Опитвал съм. И много искам. Но нашите режисьори, като че ли, не искат да експериментират. Те, като ти сложат някакъв     етикет, печат – комедиен или драматичен и това е. А и в театъра има два или три месеца за репетиция и не могат да вземат мен или някой друг и да чакат – ще излезе ли нещо от него или не… Лили Абаджиева едно време в „Отело“ ми даде Яго. И трябва да ти кажа, че Захари Бахаров дойде след премиерата, и това ми се е запечатало и ми стана много приятно, като комплимент, и ми каза: „Ти излезе в началото и по лицата на хората се появиха усмивки, а в момента, в който заговори, видях как усмивките им спихнаха.“ Това съм запомнил, не друго. Мисля, че го мога това с драматичните роли. Има режисьори, които са ми казвали, че го нося и това другото, драматично.