Веднага ли забелязаха блога?

Много е странно, но Париж е малко бавен в някои неща. Акредитираха ме за събития от всякакви други списания, към които работех, но не и към блога. 3-4 години не ме акредитираха към блога. На мен ми беше все едно за какво ме акредитират, но беше смешно. Представете си – едно списание твърди, че печата 60 000 броя, вероятно са към 30 000 и кой знае колко продават. А аз, моят блог е навсякъде по света. Как ме акредитирате към списанието, а към блога ми – не?! Няма никаква логика!

О, същото е с рекламния пазар в България. Мисля, че сме по-бавни и от Париж.

Това е лудост. Погледни Вог и всички списания, които вече са в интернет. Те пък са се превърнали в електронна реклама. И пак няма никакъв смисъл. Все още може би има рекламисти, които мислят, че принтът има повече стойност, не зная.

А вие как мислите?

Мисля, че има място за всички. Ако се върнеш в 50-те, когато телевизията беше изобретена, тогава въпреки нея радиото не спря. И сега е така – списанията не могат да са бързи колкото интернет, но имат друга стойност, съдържанието им трябва да е съвсем друго, да няма нищо общо с времето. Сериозните издания го разбраха и се превърнаха в книги – с дебели корици, по-големи и излизат по-рядко. Така имат друга стойност.

Казахте “50-те”. Ако се водите от модата, в кое десетилетие бихте живяла?

Тук съм си добре, да Ви кажа. 50-те ми харесват. Там е наистина красиво, но това не са дрехите, които бих носила. Виж, бих носила викториански рокли. Само бели. Но пък е доста скъпо да носиш само бяло, нали? (смее се) Не зная, със сигурност не бих избрала 80-те, тях вече съм ги живяла, пък и точно тогава бях дизайнер. Нямам носталгия. Има много хора, които стилово са там, тъй като майките са били млади по това време. Може би пресъздават родителите си, знам ли. Но не е ли крайно време да спре цялото това нещо с модата от 80-те?

Аз не мисля, че проблемът на последните 10 години в модата са само 80-те.

Да, проблемът на последните 10 години е постоянният „реедишън“ на всичко старо. Харесват ми хора, които работят повече с технологиите на материята. Вярвам, че дизайнерите трябва да експериментират, но въпросът е докъде може да се стигне. В крайна сметка всички имаме два крака, две ръце и една глава. И това няма да се променя кой знае колко. През пролетта гледах ревюто на Rei Kawakubо. Сещаш ли се – едни рокли с изкуствени гърбици и подутини – отпред, отзад, отвсякъде. Беше ужасно! Всички много ръкопляскаха, а аз силно се депресирах. После разбрах откъде е черпила вдъхновението си – от един неин приятел, който е болен и има наистина всички тези гърбици и подутини…

Ще гугълна роклите, но не звучи много красиво.

По-късно видях една жена, която пробваше една от тези рокли с подутини. Роклята струваше цяло състояние. Жената не беше сигурна, че изглежда добре, а продавачът я убеждаваше колко страхотно й стои. А аз само си мислех: „Наистина ли искаш да си сложиш тази гърбица и то за тези пари?!”. Това се нарича “жертва на модата”. 

Винаги съм се питала кой дава тези безбожни пари за тези понякога абсолютно неносяеми дрехи?

В Париж и в Лондон почти не можеш да видиш хора в тези дрехи. Можеш да ги видиш на Miami Art Basel (б.а. популярен моден панаир). Това са хора с по 40 000 евро за чанта! Руснаци, китайци, индийци, но определено не са парижани.

Може би парижани са по-умни в покупките?

Да, истината е, че в Париж пазаруват най-вече туристите. Заради атаките бизнесът сега малко страда.

Не ви ли се иска да се върнете в Америка? Сега в Париж наистина може би е малко неспокойно.

Нямам никакво желание да се връщам. Откакто напуснах Америка, не ми е липсвала дори за пет минути. Само някои неща от Ню Йорк ми липсват. Това, което ми харесва там е, че можеш да свършиш толкова неща за един ден, колкото в Париж за три седмици. В Париж не можеш да звъннеш на някой в 7 сутринта, не можеш да си сложиш срещите една след друга… Не става. Аз обичам Париж, но има нещо особено в парижаните. Те например казват: “Ще го направим следващата седмица, другия месец, догодина…” В Ню Йорк ти казват веднага: „Няма да стане!” или „Ще стане!” и го правят. Не си губят времето, нито твоето.

Ако живеехте в София, доста хора щяха да се обръщат след Вас по улицата. Как е в Париж?

Вече свикнаха (смее се). А, и още една разлика между Ню Йорк и Париж – в Париж хората не се усмихват. Ако го правят, значи не са оттам. Това ми липсва от Ню Йорк. Усмивките. Истински или не, поне са щастливи да бъдат живи.

Може да се срещнете с  Диан ТУК или на всички модни световни седмици. Интервюто се срещна с нея в София със съдействието на Балкан Фешън Фестивал.