Деси Минчева Раул – лице в лице с тероризма

Деси Минчева Раул – лице в лице с тероризма

27 септември ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова

Майките винаги сме така. Мислим, че нашите деца „не са такива“. Надяваме се.

Всички майки на деца, заминали в Сирия, казват едно и също: „Аз си познавам детето, това не е моето дете“. Всички, без изключение. Много е страшно. И няма как да предпазиш детето си. Няма хапче срещу това.

Има ли деца, които се връщат оттам?

Може би няма да ти хареса моя отговор. Много малко са децата, които проглеждат и се съгласяват да говорят, за да предпазят други деца от тази мрежа. И сега Франция разбра, че от година парите, които инвестира в дерадикализация, май не дават никакъв ефект. Не че няма добри психолози и аналитици, просто нямаме все още опит. Това е толкова ново явление, този тип lowcost тероризъм, че не знаем още какъв е верният отговор. Не работи механизмът за връщане назад.

Гневни млади хора винаги е имало. Но по-добре да са пънкари.

Да, това е доста симпатично.

Преди около година излезе един материал „Майките на ислямска държава“. Ставаше въпрос за няколко жени, не от арабски произход, чиито деца са се присъединили към Ислямска държава и жените са разбрали чак когато децата са заминали. Нито едно от тях не се беше върнало, изобщо в един момент бяха спрели да комуникират с майките си. Едната от тях разказваше, че постоянно се рови в сайтове и гледа атентати на Ислямска държава, ако може да разпознае детето си, да види живо ли е поне. Покъртителна история! Бяха жени от Западна Европа, от различни държави, но единственото общо между тези деца беше, че са без бащи и че са адски затворени деца, без приятелски кръг или какъвто и да е житейски център.

А децата в една възраст започват да търсят отговори на въпроси, свързани с идентичността им, и когато няма кой да им ги даде, се появява някакъв “кумир”, който им предлага, а после – налага обяснения. Децата имат нужда да се себеизразяват. Виж, системата ни е малко по-сбъркана в тоя 21-ви век. Все е важно да се състезаваш, да си най-добър в нещо.  А то всъщност единственото важно е  да се себеизразяваш.

Ти кога си се състезавала?

В спортната си кариера никога не станах добра. Баща ми е спортен журналист и щеше да е много доволен, ако ми се беше получило във волейбола. Сигурно имаш спомени от детството ни в комунизма – тогава ежедневно ни се предлагаха възможности да бъдем по-добри или по-лоши от другите. Състезавахме се да влезем в гимназия, да влезем в университета… Ама то май и сега е така. Не може ли това да се случва без стрес и без 14-годишно дете просто да го слагаш в графа „неуспял“? Но истински, откакто живея във Франция, вече 12 години, съм се състезавала само веднъж. За много висока позиция в една гигантска неправителствена организация. Питах се самата аз дали ще успея да се справя, ако стане. На финала загубих. Останахме само двама, а започнахме около 400. Но пък животът така извъртя нещата, останах си в „Смъртното наказание“, против него, разбира се, и тогава ми тръгнаха най-успешните медийни кампании.

И оттам отиваш в bTV? Това ми звучи като авантюра.

Дано да не си права, че е само авантюра. Започнах да работя изцяло за bTV през февруари, тъй като не беше възможно вече да работя на двете места. Не е коректно, а и не е хигиенично. На едното място работя с журналистите, преценявам как да филтрирам информацията, а на другото – как да я търся.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
Вкъщи
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино