Най-вероятно първата ни среща е била „през телевизора“. Аз пред него, тя – в него. Тя е онова момиченце от филма „Топло“, към което Константин Коцев се обръща с култовата реплика: „Момиченце, дай си ми зъбките“. Втората ни среща също е „виртуална“. Следя новините след случилото се в редакцията на „Шарли Ебдо“ и най-адекватното включване от Париж е на красива, истински развълнувана жена, която разказва от мястото на събитието. Разказва така, както би го разказала на мен. Без дежурен тон и заучени фрази. Говори като човек, който живее със случилото се, а не е изпратен там няколко часа след атентата. Веднага ми става симпатична и почти я съжалявам, когато отново я виждам в репортаж свързан с кървав тероризъм. Отново Париж. „Батаклан“. Тя е пак там и се опитва да е безпристрастна. Да е „новинарска“. Не ѝ се получава. Вълнението е изписано на лицето ѝ, чувам го в гласа ѝ. И още повече ми харесва. Затова следващата ни среща вече е „наживо“ в Париж. За да разбера, че тя изобщо не се побира в пр закачката „момиченцето от „Топло“ или обичайното „репортер от мястото на събитието“. Тя е съпругата, която преди малко е счупила ключа в бравата си, жената, която 10 години всеки ден е изписвала десетки пъти думата „смърт“, познатата, която срещаш за първи път, но сякаш си познавал цял живот.

Деси Минчева Раул в Интервюто. 

В  Париж си от 12 години. Защо замина?

Омъжена съм за французин. Опитахме да живеем в България, но мъжът ми така и не проговори български и не можеше да работи това, в което е много добър – той е режисьор в радио. В България тази професия вече я няма, а намирам, че радиопредаванията с режисьор са много по-добри и по-слушаеми. Оливие преценява дали говоренето не натежава, кога и как влиза музиката. Ако журналистът се грижи за съдържанието на предаването, режисьорът го облича, да е уютничко.

Къде се срещнахте с него?

Тук, в Париж, в един бар. Тогава работех в радио RFI в София.

Беше страхотно радио. Защо изчезна?

Беше стратегически избор на Франция за страни, които я интересуват. Беше много успешно в Румъния, например, но не и в България. Поехме в посока музика, култура… Може би затова беше трудно.

Има ли огромна разлика между радиата във Франция и в България?

В България нямам много време да слушам радио, освен Тангра Мега Рок.

Мисля обаче, че в България, от бързане през 90-те да направим перфектното радио, сме изпуснали цели етапи, липсват ни нишки.

Опасявам се, че не обръщаме много внимание на това как изглежда, как е „облечено“ радиото, не виждаме червената нишка от началото до края на деня. Но това е само мое лично мнение. Аз се възхищавам на хората, които работят за добро радио в България.

Не наближава ли краят на радиото?

Не, няма да умре. Това е интелигентна медия. Много ходя пеша и радиото ми е винаги в ушите.

Не си в радиото от колко? 12 години? Как би се определила сега? Каква е твоята професия?

Опасявам се, че може да ти отговоря нещо, което бих искала да съм. Разказвач на истории, може би. Мисля че мога да правя това.

Историите с лош край или дори с лошо начало, които често те виждаме да разказваш напоследък по телевизията, не те ли натъжават?

Не мога да разказвам само хубави неща, животът не е такъв. Дали ми е тъжно? Да. Много ми е тъжно.

Как разбра за случващото се в „Шарли Ебдо“?

Бях на работа. Абонирана съм и следя новините в реално време. Не можах да повярвам на очите си. Познавам няколко човека от редакцията там. След това, през ноември миналата година, стана много страшно. Тогава все още работех френската си работа.

Която беше?

10 години работех в „Човешки права“. Бях директор комуникации на Френската асоциация на жертвите от тероризъм (AfVT) и най-сериозната организация в света за борба против смъртното наказание (ECPM). В първите дни след атентата през ноември си взех отпуска, за да отразявам за bTV.

Едва след седмица разбрах, че съм изгубила приятелка в този атентат. Тя е от застреляните пред заведенията. Била е на рожден ден, няколко момичета са пушели навън с по чаша шампанско Там са я убили.

Като разбрах, се сринах. Първият атентат, срещу „Шарли Ебдо“ беше разтърсващ. Такъв силен адреналин, че ако се поддадеш на страха, няма от какво да отскочиш. Но когато тероризмът ме засегна лично през ноември, потънах. Трябваше ми време.