Кога започна сериозно да се занимаваш с режисиране? От тях ли „открадна“ занаята?

Започнах още в Академията – като студент четвърти курс направих едно дипломно представление, но тогава не ми се оставаше да уча, играеше ми се. Но оттогава се занимавам с това, не е нещо спонтанно. Факт е обаче, че след като тези хора си отидоха…. моите хора си отидоха и аз останах малко… сам на пясъка.

По време на работа мислиш ли си как биха направили това нещо, ако бяха на твое място? Или какво биха те посъветвали?

О, да – често си „говоря“ с тях. Особено по време на репетиции. Но аз много научих от тях.

13 пиеси с Леон, а с Коко – не зная колко, много. Това е все едно съм завършил ВИТИЗ 8 пъти.

Аз не съм виждал анализ на маса, какъвто правеше Леон. Като мозъчен хирург, всяка дума, всяко изречение със скалпел. Работата по  „В очакване на Годо“ беше абсолютна лаборатория. С Йосо един месец разчепквахме само първо действие и точно нещо направим, Леон вика: „Не  е това“. И наново, и наново. Тогава за първи път се правеше абсурден театър в България, не знаехме точно как трябва да се случи. Това представление възпита и публика. В началото по стотина човека си излизаха от представлението. После години наред нямаше билети. Това за мен беше страхотно преживяване, особено в онези години.

Ти как имаш смелост и да играеш, и да режисираш, и да преподаваш?

Не го правя по едно и също време (смее се). Така се случи, не съм го планирал. През годините само ми се играеше, бях любопитен към всичко, но лека-полека започват да те занимават и други неща. След като спрях да играя активно по различни причини, реших, че има неща, които мога да разкажа и споделя в един спектакъл.  Тогава вече отговорността е друга, тогава си автор на всичко. И като пораснах, си казах, че вече мога да поема тази отговорност.

И с преподаването ли така стана? Това е още по-голяма отговорност.

Аз дълго се дърпах, Ламбо навремето ме навиваше и опитах една година. Стана ми интересно. Но бях по-независим – Ламбо си е шеф, аз – асистент. После, като се наложи да взимам клас, отказвах известно време. Точно заради тази отговорност. Защото аз смятам, че трябва да знаеш за тези хора всичко, превръщаш се  и в техен родител. Затова сравнително късно взех клас.

Хубаво е, че се грижиш за студентите си. Ето, и сега в „Каръци“ пак си ги събрал. Приятен ли беше снимачният период?

Да. Добре, че отидохме в Кюстендил да го снимаме – градът ни прие страхотно, веднага получихме помощта на кмета и на полицията. Този филм в София нямаше как да го заснемем. Ние например затворихме центъра на града за едни снимки и хората просто стояха в колите си, усмихваха ни се и ни махаха. Помислих си, че в София бая псувни щях да изям.

Момиченцето, което играе във филма, е дъщеря на Валери Йорданов. Много добре се справя, рядко има напоследък деца в нашето кино, които се държат естествено.

Тя си е абсолютно естествена, не е ходила на никакви школи или учители. Така си е родена – с характер. Имаше два случая много показателни за нея. Тя има вроден страх от кучета, но във филма трябва да си общува с куче и беше много интересно да видиш как въпреки този страх, тя показа и на мен, и на баща си, и на всички, че не я е страх, че ще го погали и разходи, и ще си свърши работата. Другият случай – сцената, в която е седнала на ръба на покрива на сградата – ние бяхме подготвили дублиращо дете, но тя като разбра, че някой ще трябва да я дублира, хукна към ръба на покрива, без осигурителни въжета, без нищо. Тя е характер. Всъщност, човек, за да е актьор, трябва да има характер. За да е добър актьор.

И ти не можеш да се оплачеш от „липса на характер“. Усещам те в постоянен бунт.

При мен си е перманентно състояние.

Понякога си казвам: „Ти идиот ли си, луд ли си!?“ Сутрин ставам със 100. Скачам. Но на мен като ми се върти нещо в главата и не мога да не го свършва.

Бързо вдигам кръвното. Казвам си: „Трябва да спра с това, толкова години, какъв е смисълът?!“ и все си обещавам да карам по-полека, но не става. Сигурно ще е така, докато Господ един ден ми каже: „Айде, стига толкова.“

Какво те дразни най-много?

Най-много ме дразни несправедливостта. Дори за някакви дребни неща. Дори глупости ме палят.

Като се прибрах вкъщи, след като гледах „Каръци”, си мислех колко тъжна е съдбата на възрастните хора тук. Цял живот работят, няма значение какво, но не могат да остареят достойно.

Това е жалкото. Снощи видях един приятел и си говорихме за един наш трети приятел – техните са възрастни и живеят в провинцията и той ходи да се грижи за тях понеделник, вторник, сряда, а сестра му го сменя за останалите дни. Значи тези хора са работили като диви цял живот, а сега нямат един лев и ако не са децата им, те са на улицата. Какво е това!? Това е изключително несправедливо. Така и ще продължава. Заради невъзможността ни да живеем в нормална страна. А „страната“ не е нещо имагинерно, ние сме страната. Но все още нямаме културата, образованието, умението да я направим нормална държава. Америка е пример за социална държава. Там работят цял живот и после са ок. Остаряват достойно.

Ти как ще остарееш, мислил ли си?

Не съм мислил. Аз не ходя за риба, няма да изкарам така старините си. Спомням си, пътувахме за Канада и от Париж се качи огромна група възрастни хора, канадци, които се прибираха от Франция. През зимата ще отидат в Куба или пак някъде на топло. Ето така искам да остарявам и аз. Достойно.

„Каръци“ може да гледате от 1-ви април в кината, а ТУК може да научите още малко за филма.