В този ред на мисли, не е ли добре НАТФИЗ сам да си обучава кадрите, които ще правят реформите? Свои мениджъри?

Има такава дисциплина, такива хора наистина са нужни. Лошото е, че тук няма законова база, за да се развиват и те, и театрите. Трябва да има действащ закон за мецанатството, например. Ще ти разкажа нещо – моят племенник е в бизнеса на много високо ниво, на световно ниво. И когато всяка година се съберат със своите съученици, които работят на подобни длъжности на различни места по света, след официалната вечеря, този, който е домакин, веднага ги води и им показва театъра, изложбената зала, операта и какво ли още не, за което тази финансова институция се грижи. Това е системата в САЩ, предполагам и на други места. Тук нито един бизнесмен няма сметка от подобно нещо. Даваш пари за изкуство и те ти облагат тези пари, вместо да ти намалят данъците.

Но за да вкараш закони, които обгрижват културата, трябва поне малко да се интересуваш и да разбираш от нея.

Да си говорим истината – голяма част от  хората, които правят законите тук, нямат кой знае какво образование. Единственият човек, който е там, разбира и е свързан с културата, е Стефан Данаилов.

Беше изумително как преди няколко години трима зъболекари внесоха поправка за закона за киното. Как така зъболекари?! Да си ме чул мен да ходя да правя кариеси?

Това са несериозни неща.

Изводът – ще стане ли това нещо с реформите в културата тук или не?

Предполагам, че ще стане.

Светът е едно неразумно място, но все пак се движи по някакви закони. И те са разумни.

Искайки да сме европейци, сигурно ще трябва и такова нещо да се случи. Много се надявам тези млади момчета и момичета, които заминаха да учат някъде, да се върнат и с това, което са научили, да променят нещата. Разбира се, аз няма да съм жив, но ще умра с надеждата.

А няма ли момент, в който НАТФИЗ „произвежда“ повече актьори, отколкото държавата може да поеме?

Това също е мит, че НАТФИЗ бълва актьори. Да, всяка година излизат 40 артисти. И още 100 да речем –  от Нов български университет, от „Любен Гройс“ и други.  Но въпреки това – ето, един парадокс – от Русе ректорът се обади и искат и там да има актьорски клас. Значи има интерес. Аз не смятам, че трябва да се редуцират театрите. Например Смолян – искат да го махат там театъра. Да, ама тези хора там също имат нужда от театър, от нещо да се случва в града им. Трябва да се грижим за това. Иначе по-добре да дръпнем шалтера на тази държава.

На 27-ми март ти и твоите колеги преподаватели ще се събирате в НАТФИЗ, за да сформирате нещо като Сдружение на театралните възпитаници, в подкрепа на вашите студенти. Какво точно ще представлява то?

Още е само идея, на 27-ми ще го решим. Не зная дори каква ще е формата. Целта е за това, за което си говорим. Аз лично се чувствам отговорен за студентите, които излизат от НАТФИЗ и няма къде да се реализират.

При вас различно ли беше?

При мен беше друго, беше задължително три години разпределение. Притесняваш се след тези три години, тогава можеш да останеш без работа или някъде завинаги запечатан. И в това не виждам логика, все пак държавата дава пари, за да ги изучи тези хора и после ги оставя на произвола. Явно не иска да си върне тези пари обратно. Значи сме богата държава и това не ни интересува много. Това е сложен въпрос, но решението не е май толкова сложно. Със стария ми клас направихме един спектакъл и Бургаският театър, Борето (Борислав Чакринов – директор на театър) ни помогна много – с декор и други неща. И ние изиграхме 10 представления там при пълни салони. Борето беше много вдъхновен и поиска да назначи част от тези момчета и момичета в театъра. И аз много се зарадвах – млади хора в един театър – това е супер и за театъра, и за града, и за самите тях.  После обаче му взеха базата и той нямаше къде да ги настани. Ето, значи това е работа и на общините. Една община ако не се грижи за града си, в частност за театъра, ами извинявай много, кмете, не работиш!

Работил си много с Леон Даниел и Коко Азарян. Чувала съм, че освен изключителни режисьори, са били и страхотни личности. Какво ги правеше такива?

Те наистина бяха личности. Не само изключителни режисьори, на световно ниво. Маврето (Стефан Мавродиев) ми разказва наскоро, че 60 и някоя година ходил в Париж и гледал някакви представления. И казва: „Страшна скука бяха, в това време в София  се правеха страшни неща –  от Методи Андонов, Леон Даниел, Коко Азарян, Любен Гройс, Юлия Огнянова…” Наистина – какви хора!  Леон и Коко бяха световни режисьори. Заедно с това съм чувал, че на Леон са сваляли спектакли, една дисидентска слава около него е витаела. А Коко е изключителен човек, който след себе си е повлякъл едно поколение – цялата Пловдивска трупа, после и Бургас. Наистина светли личности в театралната история на България. И аз имах големия шанс да работя с тях много.