В рисуването приличате ли си?

Е: Това е много индивидуално. И дядо ми, и баща ми са художници и всички сме много различни в идеите, в техниките… Изкуството е отражение на личността. Ако си приличате в него, то би било подражание и задушаване на индивида.

Искаш ли тя да наследи Виларте (семейният им хотел в с.Лозенец)?

Е: Не. Дори не зная дали догодина аз ще бъда тук. Не мисля, че с битовите неща трябва да ограничаваш децата си. Всеки си има собствен път. На мен никой нищо не ми е налагал и смятам, че така трябва. Ако видя, разбира се, че прави страшни глупости, ще я потупам по рамото.

А ти искаш ли нейното мнение?

Е: О, да! Като правим проекти, я питам какво мисли.

Д: Но и аз съм доста критична. Научила съм от него да казвам това, което мисля.

Е: Аз вече съм олд скуул, каквото и да означава това… (смее се)

А извън работата тя слуша ли те още?

Е: О, аз си казвам. Тя ако иска, ще чуе.

Д: И аз всичко им споделям. Няма нещо, за което да не мога да говоря с тях.

Как се постига това?

Е: Като се опиташ да избегнеш всички досадни неща, които са се случвали на теб с твоите родители. Не че винаги успявам. Дори си давам сметка, че това, което моите родители ми говореха и аз пуфтях от досада, сега се случва на мен. И моята майка ми казваше: „Един ден ще имаш дете и ще видиш какво е!“ И наистина всичко се връща. И като започна да говоря, се виждам, че съм в същия обяснителен режим, както бяха майка ми и баща ми. А знам, че съм длъжен да й го кажа, а тя ако иска да ме слуша.