Тя говори ли добър български, все пак е родена в Париж и там расте?

Говори прекрасен български. Заслуга на майка и, на баба и Албена, на дядо и Маринчо, който почина. За съжаление, моят баща не успя да я види. Но тя е много любопитна, бързо попива и е много жива. Казват, че по това прилича на мен. И съм щастлив, защото, когато виждаш, че детето ти се чувства добре, когато има какво да го предизвиква, ти си спокоен. Страшно е, когато видиш, че интересът му се свежда до върха на носа. А Анна иска да поглъща този свят. И Париж и дава това нещо. Апетитът идва с яденето. А тук, ако мога метафорично да се изразя, апетитът ми от година на година все повече намалява. И добре, че са моите герои и различни проекти, които като ударна вълна ме връщат и си казвам „Има какво още да се прави тук“ и пак ме обхваща еуфорията. И пожелавам на всички хора да се чувстват еуфорично от работата си. Защото няма нищо по-лошо от неудовлетворен човек. А иначе аз се чувствам добре. На 45 години зная, че каквото и да захвана, ще го направя като хората. И затова не ме е страх. Защото, както Цветана Манева ме е научила, „Важното е да се чувстваш необходим.“ И сега смятам да взема една пауза, да замина за Индия, за да реша в следващите 45 години какво да направя със същата енергия, в която да откривам смисъл.