Каква е границата на личното пространство, която не престъпваш, когато правиш интервюта? Как знаеш кога да спреш?

Границата е невидима. Но едно нещо разбрах. Аз, като млад журналист, съм обиждал много хора. Няма да забравя, че режисьорът Стоян Камбарев, като влизахме на едно място, не искаше да ме погледне, защото бях написал някаква безотговорна критика за негово представление. В последните години от живота му, ние бяхме много близки и той остава един от най-близките ми хора. Обиждал съм и други с онази младежка нафуканост, арогантност. Но с годините разбрах, че единствената граница, която не бива да престъпвам, е тази на почтеността. Разбрах, че с псевдоскандалност, с каквато е наситена българската журналистика, не можеш да впечатлиш никого. Най-малко човека, когото си избрал да бъде твой герой.

Явно имаш деликатен начин да достигнеш дори до най-скритото, защото съм виждала доста откровения в твоите предавания.

Ще ти дам пример – един Наум Шопов, когото съм чакал 14 години, ми каза всичко за себе си. И когато Христо – синът му и Лиза – дъщеря му, гледаха филма, ми споделиха – „Ние научихме за него повече от филма, отколкото той ни е казвал“. И тази граница, за която говорехме преди малко, е невидима.  Нея я поставя или премахва голямата личност. Големите, с които съм се срещал, те не се притесняват от живота си. В живота им има успехи и провали, има тъмни и светли страни. Въпросът е, колко ти си наясно със себе си, за да можеш да говориш спокойно.  Аз съм се смял с мои герои, аз съм плакал с мои герои, аз съм се напивал с мои герои. Правел съм всичко това, не за да взема най-съкровеното им. Научих, че трябва да влезеш там, докъдето можеш да достигнеш. Никога не искай повече. Защото малко повече  да поискаш, и цялото това крехко доверие между журналиста и публичната личност може да се срути.

Не те ли интересуват скритите неща, тайните на човека срещу теб?

И аз като всеки нормален човек се интересувам от скритото, от драматичното. Ще ти дам още един пример. Отиваме в имението на Албано, правим филм за него. Всичките му агенти казват :  „Въпрос за изчезналата му дъщеря не се задава“. Ние сме в имението му с конете. И решавам – „Сега или никога“, помолих оператора да снима отдалеч и казвам : „Искам да те питам нещо, но ако прецениш, недей да ми отговаряш. Иления ? „. И той спря, очите му се напълниха със сълзи, и без за го питам повече, ми разказа как е отишъл, когато след пет години са открили частите от един труп, и при разпознаването видял гривната, която и е подарил, и разбрал, че дъщеря му е мъртва. Но аз не го питах за подробности, за нищо не го питах, казах само името и, но оставих вратичка, че няма да му се разсърдя, ако не ми сподели. Трябва да оставиш човекът за узрее сам, за да сподели нещо. Това са едни невидим граници и неща, които се случват в общуването с хората, но в едно съм сигурен – почтеността се усеща. Чувствителността – също. Ако ги притежаваш – от другата страна хората винаги ще бъдат с теб.