Той несъмнено е най-енергичният човек, когото съм срещала. В това интервю каза, че много обичал да спи. Но никой все още не го е виждал да спи. Изобщо, да видиш Георги Тошев, който по принцип е навсякъде, не е лесна работа. Не го попитах, но по мои изчисления, по-голямата част от година я изкарва в път. И после ни разказва истории. За българи, които живеят в чужбина, за чужденци, които не знаят дори къде е България, истории на истински знаменитости, истории за любови, раздели, успехи…Иначе и той има любови. Познавам задочно най-големите му – Анна и АББА. За едната си любов вече написа книга, а другата е оставил сама и смело да напише книгата на живота си. Журналистът Георги Тошев – най-добрият разказвач на истории, когото познавам. 

Георги Тошев в Интервюто. 

Винаги разказваш историите на други хора, а почти никога не споделяш личния си живот. А зная, че имаш такъв. Защо си толкова потаен?

Това, че не говоря за себе си, не значи, че нямам собствена личност. Аз съм човек, който дава много пространство на другите, но много браня личното си пространство. Дълги години, като по-млад, съм живял на показ – домът ми беше отворен, приятелите ми бяха за споделяне с всички останали. С годините, когато човек натрупва опит и понякога този опит е горчив, разбира, че грешките на младостта не бива да се повтарят. Че тази отвореност не бива да касае личното ти пространство, защото там са замесени други хора, някои, от които, не обичат да го споделят. Давам за пример майката на дъщеря ми  – Милена. Тя е един прекрасен човек, който не обича да споделя, тя е моя противоположност. Не обича дори снимки на дъщеря ни да се публикуват и не защото вярва в глупости или уроки, а защото смята, че всеки един човек има собствен път, който не трябва да бъде предопределян от това, кой е бащата, и коя е майката. И с годините разбрах, че избирайки моята професия на журналист, на разказвач на истории, най-неинтересният съм аз. Чувствам се много комфортно в зоната на човека, който предизвиква другите да говорят, а не човекът, който се показва. И затова отсъствам от повечето си филми. Когато съм бил по-млад, съм искал да се показвам, като всеки човек с по-силно его, но с годините успях да овладея егото си. Смятам, че това е много ценно за човек, който работи колективна работа, каквато  е нашата. Журналистиката е колективна работа. Ти си зависим от хора. Другото, което е, че аз съм много скучен човек. Дъщеря ми казва – „Добре бе, татко, хората непрекъснато те спират по улиците, нещо ти говорят, а като дойдеш във Франция, само спиш.“ Човешката енергия не е пропорционално разположена в 24-те часа. И наистина, в ежедневието си, аз се срещам със страшно много хора по работа и когато остана сам или само с най-близките си, примерно на Бъдни вечер с майка ми, ние си хапнем и аз „хооп, да си полегна“. И тя казва „Хайде, да си говорим“. А аз, за съжаление, толкова съм се изговорил с другите, по-маловажните хора в моя живот, че понякога не ми остават думи за истински важните хора. Иначе навремето съм си мечтаел да имам интересна биография, да имам тайни, загадки, а пък сега съм човек, който ходи да поспортува от време на време, среща се, среща се, среща се с низ от хора, поуморява се достатъчно, ако мога да повечерям и да ми е тихо с приятели или с най-близките си хора, и след това, никой не може да повярва, че аз умирам да спя. Въпреки, че не мога да спя повече от 6-7 часа. Та, личното ми пространство смятам, че не  е интересно, не че нищо не се случва. Какво да разказвам за дъщеря си, тя си има свой път, по който си върви.

Но някои хора дори не знаят, че имаш дъщеря?

Навремето исках да стана артист, по – точно режисьор. Професор Азарян, светла му памет, ме искаше дори да съм в неговия клас, но майка ми тогава каза „Не може, това е загубено“, защото тогава в театър никой не влизаше. Аз обаче не заминах да уча във Варшавския университет, където бях спечелил без изпит, пишейки есе за Януш Корчак и приет да уча полска или славянски филологии. Та, слава богу, ме бяха приели и българска филология, та завърших. И съм много щастлив, че успях да завърша, преди баща ми да си отиде от този свят, защото това му беше мечтата – да построя къща, което не видя, аз не построих, но купих апартамент и да завърша, защото аз още в първи курс започнах да работя в различни вестници, после в „24 часа“ . И добре, че изобщо намерих време да завърша. Но по повод с това с егото – аз удобно си избрах професия, защото ако бях актьор, както ми каза Фрида , правейки книгата за АББА „Успехът, публичността ме научи, че трябва да споделяш живота си с другите, защото няма нищо по-силно от това, да си готов да го споделиш, когато си избрал такава професия, защото ти си публичен.“ А не като българските публични личности, които ти дават списък от въпроси, които да питаш . Ами не го работете това публичното, стойте си у дома или нещо тайно, скрито правете. Та тогава, като бях млад, съм си мислел  „Боже, колко не съм интересен, никой не иска да прави интервю с мене, сега ако бях едно селебрити….“. Но и сега не съм, не си избрах този път.  И защо им е на хората за знаят, че имам дъщеря.

Доволен ли си от избора си все пак?

Чувствам много комфортно, защото, знаеш ли, човек дали да е по-малко публичен или повече, той не може да скрие себе си. Всеки един ден животът е на показ. От най-личните ти неща до публичните. Аз вярвам, че животът на човек се отразява и в неговата работа. Ти не можеш да скриеш ако си лош човек, ако си непочтен, ако си мръсник, ако си психопат, ако имаш някакво изкривяване, то винаги ще личи в работата ти.