За света вчера, днес и утре. За усещането да срещнем себе си за дълго и да не знаем какво да се правим. За бавното живеене и бързото забравяне. За маските, обичането, мразенето и бесовете на едно човечеството.  За  личните „времеубежища“, личните ни страхове и личната отговорност. По време на пандемия срещаме човека, който не се плаши от тишината. 

Георги Господинов си е вкъщи и отговаря на въпросите на Интервюто. 

Здравей, Георги! Ти си доста пътуващ човек. Къде те откривам в момента?

Всъщност не обичам самото пътуване заради пътуването. Преди тръгване ми е най-неприятният момент. Обичам да стоя в различни точки на света за по-дълго. В крайна сметка всички стаи и следобеди си приличат, важното е да си намеря тишина за писане и живеене. В момента съм в Берлин, където ме завари карантината.

Наслушахме се на всякакви теории покрай коронавируса – от тази, че е причинен нарочно, до такава, че се разпространява през 5G мрежа. Човек има много време за теории по време на пандемия. Ти за какво най-често си мислиш тези дни?

Преди казвахме, че имаме твърде малко време и твърде много книги за четене, например. Или твърде много неща за преживяване, непосетени градове и така нататък.

Сега обаче изпитанието е какво да правим с толкова много време върху толкова малка площ, площта на една стая. Виждаме, че много хора не са свикнали да остават задълго насаме със себе си и казано просто, изтрещяват. Може да се види и в социалните мрежи.

Всички сме се натъпкали в една обща стая, тази на Фейсбук, и се вижда кой как се държи в собствения си живот.

Маските се превърнаха в задължителен аксесоар. Имало ми е други моменти в живота ти, когато би искал да “бъдеш с маска”? Да се предпазиш от “зараза”?

Буквално, да. За хора от моето поколение, преживели няколко „апокалипсиса“ на крак, така да се каже, това не е първо изпитание. Спомнете си Чернобил, спомнете си 11 септември, спомнете си истерията с антракса и как по летищата се оглеждахме да не се допрем до нещо или някакъв бял прах да не се появи разсипан някъде… Устроени сме така, че да забравяме бързо и това вероятно си е съвсем нормален защитен рефлекс. В метафоричния смисъл на думата – още по-често ми се е искало да си сложа маска и да се карантинирам. Да обърна гръб, да се махна от интриги, сплетничещи общности. И съм го правил. Фините, всъщност съвсем не фините прахови частици на тукашното мразене отдавна са прескочили нормата.

Кои са най-страшните “зарази” на съвременното общество според теб?

За да скъся максимално отговора – агресивното бездарие. И лишеното от сърце и разум човешко същество. Нищо не може да спре бесовете му.

Аз например в този месец и половина открих, че мога да живея с много по-малко в битов план, но в социален ми липсват много неща. Какво ти липсва най-много на теб?

Ако има някакъв смисъл в това, което сега ни се случва, то е наистина да се опитаме да излезем една идея по-различни след това. Да излезем с по-малък куфар, за да съберем само най-важното. Липсват ми лицата на хора, не скайп лица, а истински.

Липсва ми самото усещане, че мога да изляза, да вървя по „Шишман”, покрай „Свети Седмочисленици”, „Малките пет кьошета”, да седна сам на една маса или на пейка и да гледам хората, после да мина покрай книжарницата на „Кристал” и да се ровя дълго в някакви книги.

Такива прости неща ми липсват най-много.

Коя е най-страшната картина (реална), която видя по време на тази пандемия?

Най-страшното е всичко това, за което четем и си го представяме в главите си. Написах го и виждам, че е следващият въпрос. Нищо, ще го оставя. Защото въобразеното също е реално, даже по-страшно от реалното понякога. И все пак – за реалното. Една птица падна мъртва на балкона, дрозд, имаше малка локва кръв около човката, умря пред очите ми и не смеех да я приближа.

А коя беше (е) най-страшната картина в главата ти?

В главата ми, като на всеки вероятно, се развиват най-черните сценарии. И понеже съм отровен от книги, ето например „Пътят“ на Кормак Маккарти е това, което си представям като най-страшно. Светът е свършил, навсякъде се стеле пепел, един баща върви през него с детето си и трябва да се крие от оцелелите, защото всички са озверели. Има пистолет с един куршум в него.

Коя е книгата, за която се сети сега, по това време? Може би първосигнално, моята например беше „Любов по време на холера”?

Това вече е странно – отговарям с един въпрос напред. Но няма да трия. Вече споменах една. „Любов по време на холера” е от светлите версии. Сетих се за „Декамерон”, разбира се. Но страшно ми се чете поезия. И също стари класики като „Швейк” или „Дон Кихот”, дори още по-стари неща като Плиний Стари и Сенека, „Одисеята”…

Какво научи за света през последните два месеца?

Нещо, което винаги съм подозирал. Много по-крехък е, отколкото самият той си мисли.

Не сме в центъра на Вселената и ако не спрем и не забавим темпото, Вселената просто ще ни изрита.

Това с вируса е само жълт картон.

А за себе си? Къде намери своето „времеубежище”?

Има толкова неща за мислене тези дни. Пиша все по-често на ръка и в тефтера си. Тъкмо тези дни чаках отдалеч и се вълнувах отдалеч около излизането на романа ми. Радвам се, че го направихме. Получавам много лични съобщения от непознати хора, които казват, че за тях това сега е убежище. Не подозират, че техните думи пък са убежище за мен.

Сигурна съм, че на много места по света сега се пишат сценарии за филми по време на пандемия. Какъв би бил твоят сценарий за това време?

Това вероятно ще промени киното и то, струва ми се, за добро. Цялото разпищолване на индустрията беше започнало да пречи на доброто кино. Бих направил един адски минималистичен и личен сценарий. Такъв, който няма да се нуждае от  цялата машинария и суета на филмоправенето.

В последно време най-често гледахме света през терасите и прозорците си. Ти какво виждаш през твоите?

Виждам зеленото на дърветата отвън и за първи път от много години мога да проследя как постепенно, но доста бързо това зелено изведнъж завладя пейзажа. Също птиците, които идват на балкона да ядат от хранилката. Сега поне хората могат да забележат идването на една пролет.

За какво се „молиш” най-често напоследък?

Много лични неща – за здравето и спокойствието на няколко близки човека. За това също да издържим като човешки същества и да не избеснеем съвсем.

В това, което се случва в последните месеци, има и няколко положителни неща. Едното от тях, според мен, е че отново разбрахме, кои са най-важните хора в едно общество, тези, без които то не може да оцелее физически и духовно – лекарите и учителите. Аз се радвам за тази реабилитация. Кой още, според теб, трябва да бъде „реабилитиран”?

Абсолютно съм съгласен. Ставащото би трябвало да ни накара да оценим или преоценим изгубените стойности и да отвее некадърното и празно-шумното. Даже в случая не става дума за професии, а за смислените хора, които държат земята, без да са в праймтайма на новините. Те могат да са продавачи в магазините и аптеките, книжари, издатели, хора на изкуството, разносвачи на писма, хора, отглеждащи зеленчуци… Сега ще разберем колко важни са те наистина.

Вярваш ли, че ще излезем променени, когато всичко това свърши? И ако да, в какъв смисъл?

Вярвам и го написах. Въпросът е в коя посока ще тръгне тази промяна. Да си го кажем открито, светът няма да бъде по-лесен за живеене като излезем, напротив. Но самата идея, че започваш нещо отново, придава смисъл и мотивация. На този смисъл разчитам. И на това, че човек е жилаво и – дълбоко в себе си, неподозирано за самия него – все пак свестно същество.