Георги Господинов и дългите следобеди на нашия живот

Георги Господинов и дългите следобеди на нашия живот

9 май ‘17
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова

Има ли изобщо нещо за делене в българската литература?

В литературата? Не, разбира се. Нека се бият книгите ни. Но те са по-добри от нас и няма да го направят. Има място за всяка хубава книга, те не си пречат. На мен всяка хубава книга ми помага. Чета я и си казвам: „Значи  може и така.“ Добрите неща ти дават смисъл, мотивират те, а в България лесно губиш мотивация, колкото и да си зареден. Не, няма за делене. Ние сме толкова малки и навън толкова малко ни знаят. Тук като че ли още има този страх, останал от соца – че вероятно има някакви квоти и не може да има повече от един актьор, един писател и примерно три балерини от български произход. Смешно е. Всъщност ако трима добри пробият навън, те ще отворят път на още трима и така нататък. Но това ще го разберем по-късно, след като се поизбием.

И за нас, читателите, е така. Ако прочета хубава книга на български автор, ще си купя друга, пак българска. И точно затова и аз мисля, че трябва да има книги и техните читатели не се делят.

Проблемът е, че трябва да сме малко по-обемни хора особено в тези сфери. Но то не е от хубаво това поведение, много неща тук те сплескват, озлобяват те. Написваш нещо, но то по някаква причина не среща своите читатели. И започваш да търсиш вина в другите. Никой не може да накара хората да те четат. Напиши нещо трето, четвърто, пък и не е задължително всички да са писатели.

А плюс това, аз винаги много се разочаровам, когато някой, когото много харесвам в изкуството, се издъни зверски и се окаже завистник, простак, глупак, такива неща. Дори като бях по-малка, изобщо не допусках, че някой актьор, писател или певец може да притежава някакви лоши човешки качества.

Да, разбирам те. И на мен понякога, като чета нещо лошо от хора, които харесвам, ми е много неловко. Все едно си попаднал на семеен скандал или на лошо представление.

А кога се чувстваш по-добре – докато пишеш или когато книгата е готова?

Когато съм още в нея, когато не съм излязъл. Особено като пишеш роман, тогава потъваш. „Естествен роман“ го написах за три месеца и половина – много бързо. Бях се затворил в един мизерен апартамент на Полигона, без телефон, без нищо, с много цигари. На един IBM 386 с големи дискети. Беше много интензивно писане. И сега мисля, че тогава съм бил много жив. Правиш нещо с кеф, рискуваш, правиш нещо изобщо. Добре се чувствам и когато вървя по улицата и ми хрумва нещо, и то се разраства, а после отшумява също толкова бързо, колкото се е появило. Особено интересно е това как някакви неща минават, задържаш ги в главата си за известно време, а после ги изпускаш и никога не стигат до написване.

И слава богу, че не всичко стига до написване, че историята познава и такива случаи. Ти ли водиш историята или тя те води теб?

Това, което ме води, е по-скоро някакво неясно в началото усещане. Глас. Усещане за стоене в един следобед; за нещо, което се е случило; нещо, което е минало. Изпитвам неловкост пред всяка голяма подредена история, сюжет, криминален роман, да речем. Все ми се струва, че това е игра, която всички знаят. Малко е „Аз ще ти разкажа една история, в която този ще убие онзи или ще открадне нещо, но тази история всъщност ми е нужна, за да ти разкажа за този глас, който чувам и за всичкото безвремие на света“. И в двата романа съм минал малко напряко, отвъд жанровете, позволил съм си да бъда по-свободен спрямо някакви литературни рамки.

Както каза дамата в книжарницата: „Георги Господинов е по кратките форми“. Значи в тях няма математика?

Няма. Има писатели, които пишат по схеми и те са им важни. Но то е все едно да имаш Менделеева таблица и да я следваш. Всеки ден попълват по едно квадратче, герой, история. Това е нещо, което в един момент става рутина, все едно ходят всеки ден на работа. Мураками е такъв например.

Исабел Алиенде също. Всеки 8 януари сяда в кабинета си и започва нова книга. И издава всяка година.

А аз моите романи ги пиша на 12 години.

Видя ли?! Ако сядаш и ти на 8-ми, ще си много по-плодотворен.

Роден съм на 7-ми, така че е идеално.

Би ли се затворил сега за три месеца някъде да пишеш?

Да, веднага, но това става все по-трудно. Имал съм няколко такива бягства. Това е самотна професия. Оттегляш се, биеш се с някакви сенки и гласове и излизаш от това малко като от сън. Като напишеш и свършиш роман, има една дупка. А после… После пътувам след романите си и това също е хубаво. Виждаш се с някакви хора в Южна Италия и си говорите за Жулиета, която чака Ален Делон пред кино „Вапцаров“ в Ямбол. Такива малки, хубави срещи.

Последно, защо не са те кръстили Господин? Нали баща ти се казва така?

Баща ми е Господин, да. И навремето, когато всеки беше „другарю”, беше много смешно, като му викнеха на улицата „Господине, господине“. Всички замръзвах. В Ямбол, в Югоизточна България това е много разпространено име. И аз все се каня да видя откъде идва, какъв е произходът му. А дядо ми е Георги. Кръстен съм на него, въпреки че е имало смешен вариант, в който да ме кръстят Гарибалди. Гарибалди Господинов, представяш ли си?!

Сподели публикацията:

още от рубриката

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
Вкъщи
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино