Преди година помолих сина си да ме нарисува с нещо много типично за мен. Малко се притесних, че може да ме нарисува с чаша вино, но се оказа още по-ужасно – нарисува ме с телефон. А как ми се искаше да е с книга…

А аз преди няколко години си търсих етажерка за книги и минах по цялата „Пиротска“. Никъде не намерих, казваха ми: „Вече никой не търси етажерки за книги.“ Навсякъде обаче продаваха едни черешови топчета, такива лакирани, чамови. И написах една история в „Невидимите кризи“, защото като спрат да се търсят етажерки, започват да се произвеждат черешови топчета. А иначе моята дъщеря би ме нарисувала с лаптоп най-вероятно.

   Моето лично оправдание беше, че всъщност пред децата няма как да чета книга, защото тя изисква повече внимание, докато телефонът е бърза медия, не изисква времето ти.

Ще се върви към някаква нова бавност, мисля. В един момент на хората ще им писне, защото сме в една друга тревожност през новите медии, през социалните мрежи. Малко ще се забавим и ще се върнем към книгата. Нали знаеш, има разлика вечер, като легне човек, дали ще се рови в интернет и Фейсбук, или ще почете книга. Книгата ще е новото бавно.

   Наскоро правих интервю с Франк Улай, пак си говорехме за бавното живеене. Тогава той отбеляза, че последно ние сме живели бавно през комунизма, защото тогава е нямало за къде да бързаме.

И дори това не оправдава комунизма. Във „Физика на тъгата“ има една глава „Кратка история на скуката през 80-те“. Спомням си го това време физически – и с доброто, и с лошото. Точно тези безкрайни следобеди, в които аз съм дете, стоя в едната или в другата стая на прозореца и гледам хората, които вървят или седя на тротоара и броя петте коли, които ще минат днес, играя си с една клечка… Време, в което знаеш какво ще стане утре, вдругиден, знаеш какво ще стане, като завършиш, знаеш какво ще следваш, ясно е, че няма да е извън България… И така всичко е предзададено. Но тези граници пък те стимулират да си измисляш, това са някакви дефицити, които те карат да развиваш въображението си. Но и това не е оправдание, разбира се.

   Идвайки насам се сетих, че ти определи срещата ни „пред Яворовата къща“. Честно, не се сещам за много хора, които не биха казали „пред СДС“.

За мен това е много лично място. Виж, градът е различен според хората. Иначе Яворов ми е любим поет. Аз бях редактор на „Литературен вестник“, когато редакцията ни беше в една малка стаичка на Яворовата къща. Оттам слугинята изтичала в оная трагична нощ и викала: “Госпожата се уби! Госпожата се уби!”. Имам много истории от там, като тази как на 1 януари 2000 и някоя година влизам там през един затрупан със сняг двор, вътре няма никой, но на масичката намирам един бял плик, на който пише „За Лора“.

   Каква се оказа историята на този плик?

Ами така и не посмях да го отворя. Имаше няколко секунди, в които не знаеш в края на кой век си. После си дадох сметка, че вероятно е за коректорката ни, която също се казва Лора. Така и не съм я питал. А иначе – за Яворов – едно време правехме нещо като нов кръг „Мисъл“, ако си спомняш. И направихме едно представление „Смъртта на кръга „Мисъл“. Снимахме се около кръгла масичка точно като тях на знаменитата им фотография. И на мен се падна да бъда Яворов. Изобщо тази идея, че тук Яворов е минавал, тук е живял, там се е спирал и се е срещал с други хора от онова време, ми харесва. Мисълта ми беше, че градът е много различен за различните хора. Има няколко паралелни Софии, които обитаваме. Веднъж хванах такси и казах: „До Националната галерия“. Той не знаеше накъде да тръгне, докато не уточних „Мавзолея“. Липсващият мавзолей му беше отправна точка, а галерията, която си е там, не я знаеше.

   Да, сега се сетих, че домът на Мара Белчева от години е заведение, но стилът на салона е запазен. И когато ходя там, хем ми е приятно, хем си мисля, че е жалко как предметите, сградите надживяват хората.

Трябва да се съхраняват нетрайните неща, не това, което стои пет века. Това, което ще умре утре, е по-ценно. Затова и пишем. Тези паралелни градове са много особено нещо. Аз много дълго време излизах сутрин, минавах през Попа, през малките пет кьошета, после отивах в къщата на Яворов. Това ми беше маршрутът. И си мислех, че това е един невидим паралелен град от началото на века – тук наблизо е живял доктор Кръстев, Влайков по-нагоре, Вазов, Стамболов са го съсекли ей там, там са гръмнали Христо Белчев. И ако ти писне да живееш днес, веднага отиваш в някакво друго време.

   Сещам се за една мисъл на Борхес. Беше нещо от рода на: “Няма смисъл да търсим щастието в миналото или бъдещето, защото то е единствено сега”. Малко като твоята Вайша.

Не можем без миналото, което носим на гърба си. Както според квантовата физика частиците могат да пребивават на две места едновременно, така според мен и човек живее паралелно в няколко времена. Всеки ден.

Има и нещо друго – когато пътувам някъде, където баба ми, майка ми, баща ми никога не са били, в Париж, да речем, и когато се разхождам по улиците там, изпитвам някаква вина, че ето – така и няма да видят този град, никога не ги заведох. И когато вървя, гледам града през техните очи.

Какво би казал баща ми, майка ми….