Въпреки че сме много близки, в този разговор за първи път научих, че е искала да кандидатства в Симеоново. Винаги съм си мислела, че униформата много ще ѝ отива. Познавах я бегло, когато заминахме за Доминикана като част от екипа на „Сървайвър“. Работата ни като репортери и продуценти на терен понякога беше доста тежка и включваше 24-часови дежурства. Почти не я чух да се оплаква (особено в сравнение с мен), винаги беше заредена с енергия и така притискаше участниците във формата с въпроси, сякаш бяха най-малко министър-председател. После, една след друга родихме децата си. Когато двамата с Косьо Караджов заместиха колегите си в сутрешния блок (БТВ), ги гледах, въпреки че не съм любител на политиците. Острите ѝ въпроси към гостите често приличаха на спонтанност. Знаех, че зад тази спонтанност се крие желязна подготовка и вродено любопитство. Сигурна съм, че именно заради тези неща, два пъти поред палиха колите ѝ. Вторият път я чух. Не ѝ беше лесно. Беше в напреднала бременност и нямаше обяснение защо ѝ се случва това. Аз, от своя страна, бях убедена, че трябва да си тръгне от тази работа. Веднага. Че не си заслужава. Почти две години по-късно тя отново е на поста си (Нова телевизия). Защото обича това, което върши. И защото е воин.

Генка Шикерова разговаря с Интервюто.

Почти две години откакто роди Кая. И пак си в телевизията. Този път обаче в Нова. Как го реши? Кой беше първият човек, на когото сподели, че искаш да направиш промяна?

На Неделчо (съпруга на Генка). Добре че го казах на него, защото казвайки му го, си дадох сметка колко е трудно изричането на това нещо. Започнах да му споделям и усетих как гласът ми се разтрепери и ревнах. Гушнах се в него и изревах това, което исках да изрека. И добре че стана така. Това изчисти по някакъв начин емоцията. Пред него чух мислите си глас на за първи път.

Той не поиска ли от теб да спреш да се занимаваш с телевизия или поне да избереш по-лек жанр, след това което се случи? След заплахите. Би било нормално да се тревожи за теб, за семейството си.

Не, не ми го е казвал. Той знае, че обичам професията и ако ме лиши от това, поради каквито и да е причини, аз ще се променя. И едва ли ще му харесвам по този начин. А и след втория палеж на практика аз си останах вкъщи. За мен втората опожарена кола беше абсолютен шок, защото след два месеца, така или иначе,  нямаше да съм на работа. Не можех да повярвам, че това нещо се случва. Първият – иди-дойди, но вторият – защо им беше – не зная. Седях си с корема до колата и се чудех: „Кой си, какво ми казваш, защо сега, защо пак?“

Страх ли те беше?

Да. Това е естествено състояние. Който каже, че не се страхува, според мен – лъже. Това са чисто човешки емоции. Включително и Александра – голямата ни дъщеря, и двата пъти видя изгорелите коли пред нас и много се чудеше какво става. Дори вторият път ѝ беше много тъжно, защото в колата изгоря един диск с детски песнички. И „Балонче хвърковато“ отиде по дяволите. Попита ме: „Мамо, защо ми запалиха диска?“

Какво се обяснява в такъв случай на тригодишно дете?

Казах и, че някакви лоши хора са запалили колата. Друго не съм ѝ обяснявала.

Хората, които трябва да се занимават с това, продължават ли да търсят извършителите. Или поръчителите?

Не. Разследването е спряно.

А ти? Търсиш ли справедливост? Реванш?

Дори не искам да знам кой го е направил.

Защото той е никой. Единственото, което искам да зная, е защо.

Аз така и не разбрах, честно.

Доколкото те познавам едва ли си направила нещо толкова гадно, че някой да ти запали колите. На два пъти.

В живота си наистина не знам да съм направила нещо, което да обяснява подобно отмъщение. Така мисля.

Все пак – разчете ли посланието, което ти прати „някой“ или „никой“?

Аз не разбирам този начин на комуникация, тези послания не мога да ги разчета.

Някои хора се ориентират по броя на карамфилите, но аз не мога. Предпочитам думите. Продължавам да смятам, че това е най-силното оръжие.

Аз съм разбран човек. Но не искам да дърпам дявола за опашката.

Не е ли репортерската работа за млади хора, 20-годишни? С енергия, с право на грешки, с нищо за губене.

Кристияна Аманпур 20-годишна ли е? Това е професия за цял живот, която развиваш и надграждаш с годините. В момента не съм ежедневен репортер и смятам, че това е пътят, по който трябва да вървя. Не съм съгласна с внушенията, че репортерството е непрестижно в сравнение с воденето. Имам чувството, че такова е усещането на хората. Не можеш да поставиш нито знак за равенство, нито “по-голямо” или “по-малко” между репортера и водещия. Просто е различно. Резултатът е добър, когато има екип, а това означава и още много хора, които пък въобще никой не вижда.

Ти как издържа два пъти по година и половина вкъщи да гледаш децата? Аз си мислех, че ще изкараш три месеца максимум.

Работата ме пали. Александра беше бебе и бяхме на караваната на Градина, където ходим всяко лято. И още я друсахме, защото тя е от носените на ръце и друсани бебета. И тогава започна страшен пожар в Черноморец, аз оставих Александра да я друса баба и, защото точно тогава тя беше там, и отидох да видя какво става. То ме човърка. Но аз действително исках да изкарам толкова време с децата си. Хващам си сезона на караваната. Така си ги пресмятам ражданията.