Може ли един актьор да се откаже от суетата си, от егото (при голяма част от тях това е движеща сила)?

Може, когато лично аз успея да се обърна към някаква много по-дълбока същност на актьора, за която той не подозира, но която е много възприемчива. И когато успееш да се обърнеш към това (тоест с това да захранваш, с това да работиш), в един момент актьорът чисто интуитивно, дори да не е от най-интелигентните, усеща това и се пуска на този контакт. За мен като режисьор това, което най-много ме вълнува и възбужда въображението ми, е когато привидя в играещия някаква страна или качество, за което той или тя не подозира и се опитвам да се свържа с това. И тогава той или тя започват да откриват това си качество или тази сила в себе си и това нещо разцъфва в реално време на сцената. Това много ми харесва – да светваш лампи там, където всички мислят, че няма крушка или всичко е изгоряло.

В този смисъл по-лесно ли е да работиш с млади актьори, които имат още много “лампи за светкане”?

Аз мисля, че не е свързано с възрастта, а с това доколко актьорът успява да запази рефлекса си жив и именно тази възбудимост. Защото не е лесно – сетивата се износват, желанието намалява, още повече в една среда, която тук не е много френдли и актьорът или е прекалено експлоатиран, или трябва да върши още куп глупости, за да може да оцелява. В този смисъл мисля, че на актьорите им е много по-трудно, отколкото можем да си представим. Така че не, нямам предпочитания. Имам фрустрация, защото младото поколение не го познавам много, защото не съм бил тук и не съм ги гледал, но нямам проблем с възрастта.

Как ще обясниш на едно дете каква е работата ти?

Играя си. Каня и други хора да си играят с мен, подреждаме тази игра, правим нещо вълшебно от нея и после каним други хора, за да им стане и на тях вълшебно.

Тя вашата професия си е вълшебство…

Наскоро го осъзнах – никога не съм имал усещането, че работя. Аз правя нещо, което ми е приятно и не мечтая да правя нещо друго, докато правя това. Така че не мога да се освободя от усещането, че съм един измамник, който си доставя удоволствие, а те му и плащат за това отгоре на всичко. Понякога в битов план би могло да е трудно, но когато осъществиш някаква твоя вътрешна потребност, работейки това, всичко друго отива на заден план и изпитваш дълбоко удовлетворение в материалния свят, в тази реалност, което е почти надматериално. В този смисъл достъпът до щастието е много по-директен и можеш да го почувстваш на много по-силни дози. И много по-рязко може да спре, разбира се, защото особено актьорът зависи от желанието на гледащия го, на режисьора, на това дали ще бъде избран и харесан. В този смисъл статуквото е такова, че актьорите седят и чакат да ги вземат. А аз мисля, че не трябва да чакат, а трябва да се обединяват в компании и да правят каквото искат.

Може да гледате „Танцът Делхи“ на 1, 2, 3 декември на Голяма сцена в Народен театър „Иван Вазов“.