Владо заминава за Ню Йорк преди 29 години и оттогава работи по всички проекти на Кристо Явашев. Отношенията им по време на изграждането на „Плаващите кейове“ в Изео можем да проследим във филма за „Да ходиш по вода“ (реж. Андрей Паунов), като не бива да забравяме, че двамата са свързани не само по силата на изкуството, а най-вече по тази на кръвта. Владо е племенник на Кристо, но твърди, че по-често разговорите им по-често са свързани с работата, а не със семейството. След като изгледахме „Да ходиш по вода“ сме напълно склонни да му вярваме, защото филмът разкрива един непознат и в същото време очакван Кристо – смел, различен, отдаден, човек с мисия. Истински артист. 

          За Кристо, семейните връзки, „Плаващите кейове“, опаковането на Триумфалната арка, за критиката и крайната цел си говорим с Владо Явашев. 

Докато те снимахме отвън, каза че не обичаш да позираш. И че всъщност „Да ходиш по вода” е  филм точно „за това”. Какво искаше да кажеш?

Защото филмът е един много откровен портрет на това, което правим. Андрей Паунов (режисьор на „Да ходиш по вода”) имаше картбланш да направи това, което иска. И то според мен си личи, защото ако Христо* беше един суетен художник, нямаше да видим това, което видяхме.

А суетен ли е във връзка с работата си?

Не е суета, а перфекционизъм. Той иска всичко това, което си е представил, да стане точно така, както си го е представил.

Да, дори на моменти във филма изглеждаше като упорито дете.

Това казвам. Ако той беше по-суетен артист или човек, нямаше да иска да се показва това по този начин.

„Да ходиш по вода” ми хареса много, защото всъщност ми разкри един Кристо, когото изобщо не познавам. Всъщност аз не зная нищо за него, освен работите му. В едно сега съм напълно сигурна – от самото начало той знае какъв иска да е резултатът.

Да, финалът, резултатът му е пределно ясен още преди да започне.

Ти откога работиш с него?

От 29 години. Заминах 90-та година в Ню Йорк, беше точно предпроектно за чадърите и започнах да работя с него.

По роднинска линия?

Естествено (смее се).

Трудно ли се работи с него?

Повече от 20 години работех за Жан Клод и вършех други неща и когато тя почина, някой трябваше да поеме това, което тя вършеше. И така стана по естествен начин. Но в крайна сметка аз не съм много по-различен от него. И баща ми е такъв, цялото семейство сме такива. Това, което съм научил от него е, че няма невъзможни неща. Ако имаш достатъчно вяра и силен екип, който да го изпълни, няма как да не стане. Може би едно от най-важните качества на Христо е, че е много добър в комуникацията – той много добре обяснява, с много ентусиазъм и очарование това, което иска да направи. И не го интересува дали го обяснява пред някой кмет, пред президент или пред група ученици. Еднакво заразителен е винаги. Ентусиазмът е на същото ниво.

Прилича на човек, за когото нищо друго, освен работата му няма значение…

Да, нищо друго. За него съществува единствено следващият проект. Това е неговата мисия. И наистина тогава става заразно. В света в момента и за нас няма нищо по-важно от това проектът да бъде изпълнен.

Може би за това е и толкова голям в това, което прави.

Да, това „голям” е оценката на другите. Но ако трябва да съм честен, това как работата му се приема от хората, за него не е от голямо значение.

Обижда ли се от критиките?

Не. Понякога се отнася с шега към критиките, но е категоричен, че прави това, което прави и не може да влезе в обувките на всички, за да разбере как го приемат. Не може да разбере, а и не иска, как 80 милиона германци приемат опаковането на Райхстага. Някои го харесват, други го мразят, но това не му влияе. Той има наистина дебела кожа що се отнася до тези неща. Единственото, което иска Христо, е да изпълни мечтата си. И това се вижда във филма. Имаше една сцена, в която имахме проблеми с префектурата и им казахме, че ще затворим проекта на втория ден от началото му и наистина не блъфирахме. Беше така. Когато Христо вече го е видял изпълнено, дали ще го има два дни или две седмици, за него е все едно. Останалото няма значение.