Кариерата на Владо Тодоров стартира в лондонското студио Amblimation на Спилбърг, минава през  Warner Brothers и Sony Pictures, а под ръката му се раждат едни от най-емблематичните герои от филмите „Полярен експрес”, „Беоулф”, „Коледна песен”, „Хари Потър”, „Джак, убиецът на великани” и „Алиса в страната на чудесата”. Всъщност, почти всичко в това въведение е вярно. С една малка подробност. Кариерата на Владо всъщност започва, когато два пъти не го приемат в столичната Художествена академия, поради „мързел“ и той записва анимация във ВИТИЗ. Има случаи, в които обаче талантът е толкова ярък, че може да пребори дори пословичния мързел на твореца. Това явно е случаят на Владо. Сега той е много по-дисциплиниран от онова момче, което за добро не приемат в Академията. Живее със семейството си в ЛА, но като всеки успял човек, знае откъде е тръгнал и знае накъде отива. А да, и въпреки, че повече от 25 години плаща данъци на друго място, не е забравил родния си език. Не е забравил и времето, когато в България да твориш свободно не е било въпрос на избор. Затова и разговорът ни започва от там – от свободата. Владимир Тодоров пред Интервюто. 

Свободата май е едно от най-важните условия за твореца?

Свободата има огромно значение не само за творците, аз мисля, че за всеки човек свободата е изключителна необходимост. Всяко ограничение, което се слага, моментално спъва процеса, кара те да търсиш начини да излъжеш този, който ти пречи. Понякога това може да има и положителен ефект – да измислиш начин, по който да направиш нещо, така че, да не се забележи. Или пък да носи скрито послание. Но принципно, липсата на свобода е ужасно нещо. Аз често разговарям с хора, които дават за пример Китай като най-голямата бъдеща икономическа сила. И аз им казвам, че не ми се вярва, най-малкото за това, че няма свобода. Те може да имат огромни човешки ресурси, от 10 000 души един ще е талантлив, да кажем.

Но когато нямаш свобода и полет на мисълта, не става. Стив Джобс няма да се роди там. Те могат да произвеждат, но не и да измислят. За да измисляш, трябва да имаш абсолютната свобода, да можеш да си позволиш да мислиш абсурдно. Липсата на свобода е враг на въображението, особено ако е практикувана години наред.

И може би става в един момент генетично заложено в теб да нямаш въображение.

Така ли е при нас българите?

Не мога да бъда сигурен, по-скоро фантазирам по темата, работа е на социолози, антрополози. Това си е някаква моя теория. Преди година един корейски самолет катастрофира при чудесно време в Сан Франциско. Голям самолет, кацайки, не уцели пистата. Слава богу, само няколко човека загинаха, всички останали се спасиха. И се коментираше много защо се е случило. Оказа се напълно пилотска грешка. Не помня какво точно беше направил. Но един американски пилот, който е тренирал, обучавал пилотите на тази компания, се беше хванал за главата и каза, че там всичко  правят по учебник. Ако се случи нещо извън обичайното, извън наученото, те не могат да реагират. Неконвенционалната реакция те не могат да я усвоят. Това го свързвам с „несвобода“. И то започва още в училище, вкъщи.

Ти кога се срещна с въображението си за първи път?

Много малък бях. Първо започнах с пластелин да си играя, и то защото нямаше играчки. И си ги правех от пластелин. И от тази нужда за играчки, въображението ми е почнало да се развива. Правех цели градове, крепости, пиратски кораби, дори в един момент трябваше да ги развалям, защото нямах материал за нови неща. Тогава по някакъв начин, сигурно е почнало да се тренира. Защото на въображението му трябва тласък, то не идва само, трябва и да го развиваш.

Когато въображението е на лице, а няма муза, какво се случва?

Не вярвам в музата, мисля, че е оправдание за „неработа“. Това очакване на осенение…трябва да се работи просто, независимо дали днеска ти идва вдъхновение или не, просто сядаш и отработваш едно количество. Голяма част от нашата работа е свързана с това.

Ако седим и чакаме това осенение, тая отлетяла муза – аз това го наричам мързел и не вярвам, че въображението може да се изчерпа. Може да започне да се повтаря. Това може би е липсата на муза.

Ето сега, гледам Тери Гилиъм – един от любимите ми режисьори.  Последните му филми едва ги доглеждам, изведнъж започва да живее в едно минало, да прави едни вече остарели, леко скучни неща. Може би това е липса на въображение. Не може да излезе от рамката на това, което е правил. Не знае кога да спре.

Всъщност един творец знае ли сам кога да спре?

Човек трудно сам се усеща. Ето, Тарантино скоро каза, че иска да направи още един филм и да спре. Каза, че не иска да остане на сцената, когато всички го освиркват или дразни. Сам е решил.

Но творците трудно се досещат сами. Това е като насилствено пенсиониране. Не е като да ходиш на работа от 9 до 5, тяхната работа е непрекъснат процес, няма почивен ден. И ако това ти се отнеме, то може да те убие. Ти нямаш хоби, защото това ти е било работата. Какво ще правиш? А и то продължава да те чегърта, не можеш да го заличиш от акъла си.

Особено в киното, като се провалиш един-два пъти, просто не ти дават пари повече. Просто ти го взимат.

Хората в Америка още ли ходят на кино както преди?

Специално за Америка, киното вече отдавна е отишло в телевизията. Там вече самата телевизия се променя, до няколко години няма да има телевизия такава, каквато я знаем, конвенционална. Всичко отива в интернет и оттам така нареченото by demand – ти си поръчваш и  избираш какво да гледаш. Хората гледат наведнъж цял сезон . И производители и доставчици, вече се усещат и правят собствени неща. И много бързо се развива, а конвенционалните телевизии са с много бавни реакции и са обречени. Но те, така или иначе, са така подтиснати от цензурата, че не могат да правят съдържание с еротика, нецензурен език. А в края на краищата, това е част от тъканта на киното и като го махнеш, изскубваш всичко наоколо и остава едно много скучно нещо, което не може да се конкурира с House of cards, например или нещо друго по кабелните телевизии. И изведнъж тия хора са обречени, като им махнеш музикалните айдъли, нямат нищо…

Самият ти кога си най-продуктивен? Кога се раждат твоите герои?

От години имам една практика – да ставам най-късно в 7.30 и в 8 да съм вече „на струга“. Отивам на работа и сядам. Опитвам се да поддържам такава самодисциплина, независимо колко съм уморен и кога съм си легнал. Понякога нещо може да се роди за 10 минути и да съм приключил за деня, понякога може и за 8 часа да не успея да направя каквото и да било. Нямам формула, нямам обяснение каква е магията, какво прави едно нещо добро, а над друго се мъчиш….има и добри дни и лоши….

Какво се случва, ако се контузиш? Ако нараниш ръката си – твоят работен инструмент?

Случвало ми се е и оттогава не смея нито за се кача на колело , нито на ски. Паднах с едно колело, нещо ме спаси да не си счупя врата. Отървах се само със счупена ръка. Тогава, слава богу, бях в SONY на договор и имах право на инвалидна почивка – две седмици или три не можех да работя. А по ирония беше един уикенд, в който трябваше да ходим на планината да караме ски. Бях си купил екип. И го приех като предупреждение, въпреки че, не съм суеверен. Ръката – това ми е инструментът, ако се осакатя – край. Подарих колелата на едни мексиканци и приключих със спортовете.

Приятелите ти само в арт средите ли са?

Да, и то се случи по съвсем естествен начин. Там се заформят приятелствата, в средата ти. Провокираме се постоянно, хубаво е да имаш коректив, да не се самозабравяш, аз моля моите приятели винаги да са максимално честни, защото хората имат навика благородно да лъжат. Трябва ми инфо, ако съм тръгнал в погрешна посока. Не ми трябва ласкателство, а градивна критика. А аз ще си премисля кое ще взема. Обичам да бъда провокиран. Това е здравословно за егото, така го тренираме да е не е постоянно в защита. Много опасно е човек като се самозабрави и остави егото му да порасне.

Защо тук толкова ни дразни тази прословута „американска любезност“?

Не трябва да бъркаме лицемерие с учтивост, това че са учтиви, не е лицемерие.

Ако влезете в едно такси, какво предпочитате – да ви се усмихне шофьорът или да ви гледа лошо? Защото, видиш ли, това, второто, било истинско. А аз не искам той да е приятел с мен, искам да е учтив.

И не мога да разбера защо това се повтаря и повтаря и повтаря с това лицемерие и с американците. Културата ни е малко сбъркана в това отношение. Спомняш ли си, навремето, много се правеха купони по къщите. И ако случайно има непознати, всички ги гледат лошо – какви са тия, що са тука….Това е нашата мнителност която и досега продължава да тежи в градската ни култура.

А в работата там как е – хората, с които работиш, могат ли да ти кажат откровено, ако не ставаш?

В работата е задължително да има откровеност, иначе няма да стане. Роберт Земекис няма интерес да не е откровен. Аз бях направил една книга  Moon Rock  и той купи правата за филм. Тогава имаше договор с Дисни за 10 години и разполагаше с  огромен екип. И Moon Rock влезе в неговата поредица от проекти. И в един момент, един колега ме подкукороса да питам Земекис кой ще режисира филма.

Тогава самият Земекис правеше „Жълтата подводница“. Аз му написах един имейл, а той ми звънна по телефона (той не пише мейли, той звъни по телефона) и ми каза, че ще ми даде проекта – аз да го правя. И отбеляза „Това е дълъг процес, нали знаеш?“. Аз затворих телефона и почти не ми се искаше да е истина. Очаквах да ми откаже и да се приключи с този въпрос. А сега трябваше да се пробвам. Бюджетът беше 100 млн. долара.

И започна една мъка – в един момент не можех да изляза от това, което сам съм написал. И той ме търпя два, три месеца, после ме извика в кабинета си. Аз очаквах, че ще водим някакъв дълъг разговор, а той само каза  „Виж сега, това не е лесна работа, дай да видим някой друг да го направи.“ И това беше, нямаше никакви церемонии, той видя, че се губи време и ме отстрани, но не неделикатно. Хората в България са много обидчиви. Работейки там, се научаваш да приемаш критиката не като лична обида.

Кой е моментът, в който птичето ти кацна на рамото, моментът, който сега ти дава възможност да ми разказваш тези истории?

Ако мога да определя, най-важният момент е, когато не ме приеха два пъти в Художествената академия. И това породи рязък завой към анимацията. Ако ме бяха приели още от първия път, ние нямаше да водим този разговор. Можеше и да не съм жив, кой знае. И въпреки, че от малък, животът ми е бил свързан с телевизията по някакъв начин, по мое време всички с талант към рисуването, кандидатстваха в Академията. И аз също. Само че, бях много мързелив, а там се отиваше при професора с рисунките и той добиваше представа кой ще си избере, изпитите са формалност. И аз отивах с една малка папчица и той ми казваше „Ти си много мързелив, виж другите какво носят, няма да те взема нарочно, защото обиждаш професията“. Аз обаче кандидатствам втори път  и пак отивам с тази папчица. И той пак ме върна. Тогава обаче отвориха извънреден клас във ВИТИЗ и аз направих рязък завой натам. Оттам последва заминаването ми и възможностите, които се отвориха, хората, с които се срещнах. Та, това е птичето. Този професор. И до днес съм му благодарен.

Рисунките на тази страница са част от проекта „Алиса в страната на чудесата“. Скоро Владо Тодоров завърши работа и по „Алиса в огледалния свят“.