Владо Пенев. Един мъж на 60.

Владо Пенев. Един мъж на 60.

23 октомври ‘18
Автор: Диана Алексиева

Фотография: Вера Гоцева

ЛЮБОВТА

Малко е банално, но всъщност не е тази баналната любов, а голямата, божествената. То и това е банално… Не зная просто как да надскоча баналността си (смее се). Аз истински искам да живеем в добро, в хармония, да се обичаме, да не сме завистливи, да не сме дребнави, да не сме амбициозни, да не сме озъбени. Ето там в Титикака има едно племе, уруси се казва. Живеят във водата, в едно езеро, правят си сами острови от тръстика. И тези уруси, както и едни племена в Камбоджа, водят толкова прост, естествен живот, без никакви цивилизационни луксове и са най-щастливите и цялостни хора на света. Цели души.

Дали съм усещал нелюбов? Да. Ето, наскоро прочетох в един сайт ужасяващи неща за мен, за това, което правя в „Откраднат живот”. Пламнаха ми ушите! Но после си дадох сметка, че всъщност те просто така си пишат. Иначе как съм предизвикал тази омраза, не разбирам…

Виж, никога не съм искал да се харесам на всички, никога не съм бил толкова откачен, че да си мисля, че трябва да се харесам на всички. А зная колко е важно в днешно време да завземеш хоризонтала, да имаш лайкове, количество харесвания. Но любовта не се измерва с това. На мен ми трябва любовта и харесването на себеподобните, а не на всички.

Аз не мога да кажа, че имам много приятели. Да, винаги съм заобиколен с хора. И винаги съм имал късмет те да са свестни хора. И мисля, че това е взаимно. Роднините няма как да избереш, но пък приятелите можеш. И мисля, че съм попадал на свестни хора, себеподобни. И при приятелството нямам нужда от хиляди контакта. Аз не обичам да споделям, особено ако имам проблем. Да кажа: “Моля те, помогни ми!” Как да натоварвам някого, особено за решения, които трябва да взема сам? И това малко ме затваря. Сега например съм в Сатурнова дупка. В ситуация, в която трябва да снимам и репетирам едновременно. И ми се обади Теодора Духовникова да ме пита за нещо и аз й излях всичко на нея…

Старите приятели ли? Да, имам ги още. Най-добрият ми приятел от детството после ми беше и кум. Отиде в Австралия, връща се рядко, чуваме се на пет месеца веднъж, но като си дойде, все едно никога не сме се разделяли…

Как сме се променили ли? Ужасно – възрастни, гадни (смее се). Но пък аз не гледам на тези хора като на лица, остарели фигури. Духът е млад – онзи, който си беше, а не тази физика, коята на нищо не прилича. И Евгени, и той ми е от детство, и него рядко виждам…

Но пък срещам нови хора. Ето тук в „Откраднат живот“ се появиха други хора, които познавам отпреди. И знаеш ли как ни е такава леко семейна работата – пазят ми тишина като имам тежки сцени, грижат се за мен…

Имам няколко хора, които ги няма вече, които си отидоха физически, като Жана Стоянович, които са част от едно минало, от един друг живот, който аз не съм живял, но те са запазили и съхранили всички най-ценностни неща и имам чувството, че са ми ги предали. И съм много горд и отговорен към това, което са ми предали.

Една вечер след снимки с Мартина Вачкова, Юлиан Вергов и Христина Апостолова отидохме да ядем в „Архитектите“. И в един момент Юли извади едно листче и каза: „Сега ще ме изтърпите за пет минути.“ Беше написал едно разказче и започна да го чете. И на второто изречение се разплака. Това ми се стори толкова интимен акт на близост и на желание да споделиш нещо, което те вълнува. Даже с някакви хора, които не са ти толкова близки. Това желание ми се видя много важно и много хубаво. Навремето са имали литературни салони. Една-две седмици четат и после всеки споделя собственото си вълнение. Четенето е много интимен акт и е най-прекрасното нещо на света, че наслагваш върху нещо, написано на лист, собствената си фантазия, собствения си опит, собствените си вълнения. И когато го споделяш пред някой, той ти е много близък.

Колко души бих поканил на купон сега ли? Ето, пак комплексарят в мен се обажда. Аз много мразя да каня хора на някакви мои празници. Като в любовта малко – страх ме е да не ми откажат или да кажат, че ще дойдат и после да не дойдат. И затова не обичам рождените си дни. Този път ще поканя хората в Народния театър, не вкъщи. Дори непознати да са, могат да дойдат.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
Обикновени деца с необикновен слух
Вкъщи
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино