Преди няколко години Дънкан Макмилан пише пиесата „Всички страхотни неща“, преди няколко месеца тя попада на вниманието на актьора Бойко Кръстанов, а само след няколко дни са първите представления в Народния театър. Режисьор е Владо Пенев, а нас ни и без това ни е трудно да се сетим за друг човек, който може да направи по-голям списък с всички страхотни неща на света. Заклели сме се да не издаваме много от това, което видяхме на репетицията, но накратко – едно момче, за да спаси майка си от депресия, прави списък на всички неща, заради които си струва да живее човек. Бойко е сам и не съвсем на сцената, защото всеки един от зрителите може да стане част от представлението, то е моноспектакъл и не съвсем, и one man show и не съвсем, накратко – нова посока на българската сцена, която Бойко поема с лекота и списък от хиляди прекрасни неща. 

         Владо Пенев и Бойко Кръстанов в Интервюто. 

Коя е основната тема във „Всички страхотни неща”? Смисълът на живота, щастието, търсенето му, любовта, синовната обич, трудните моменти, през които преминаваме, депресията? Вие как мислите?

Бойко: По-скоро е за това, че трябва да има диалог, да се говори открито. Защото, особено тук в България, много не сме свикнали да говорим по тежки теми, да споменаваме думата „депресия“, да признаваме, че може би сме в депресия… Дори не си го и помисляме. А може би има и хора, които не разбират, че страдат от това. Тук рецептата е: „Пий две ракии и ще ти мине.” Ценното на този текст е, че събужда диалог. Тоест, надяваме се, че ще събуди.

Владо: За мен важното в този текст е, че въпреки всичко е оптимистичен, има светлина, има надежда, фантазия. За да може да се мисли, да се мечтае, човек трябва да е хармоничен със себе си. Това трябва да е представление, което да ни накара да се харесваме такива, каквито сме, не да се примиряваме, а да се приемем. Да знаем добрите и лошите си страни и да опитваме да превърнем лошите в качества. Това всъщност е смисълът на живота – да вървиш, да постигаш, да действаш. Всяко отдаване на депресия, на моментно състояние те лишава от живот.

Както казва един познат психотерапевт: „Първият признак на депресия е, когато спреш да изпитваш радост.“

Бойко: Това го има като текст в представлението – героят казва, че като дете много по-лесно е изпитвал щастие. Когато нещата са били много по-прости, приемаш света какъвто е, някак си си начисто. Текстът е опит да се завърнем към това. Защото в крайна сметка в живота има и гадости, но има и хубави моменти.

Владо: И когато разбереш, че не можеш да се справиш сам, да не се затваряш, а да се опиташ да потърсиш помощ от терапевт, от психоаналатик. Това е нормално и не означава, че ти си болен, че си дефектен, че не си добре. Много по- добре е да потърсиш помощ и решение, отколкото да се опитваш безуспешно сам да се справяш и да се докарваш до взимане на крайни фатални решения. Каквито се оказа хората взимат, по двама души на ден.

Понеже включвате и публиката в играта, зрителите трябва да са нащрек през цялото време кой от тях ще партнира на Бойко. На мен това ми напомни на изпит в училище – когато се преподава урок, може и да не внимаваш, но когато изпитват, цари най-голямата тишина и концентрация – всеки може да е следващият. При вас обаче е приятно да бъдеш избран, освен ако не си ужасно притеснителен. Изпитанието е както за зрителите, така и за Бойко.

Владо: Да, за Бойко е огромно изпитание. Това, което в момента правим с него като жанр, като вид театър, няма традиции у нас. Има само опити за подобни неща, но в държавния театър това е чисто ново. Но на мен много ми хареса тъкмо сега, в тези условия, да правим неща, които не сме правили. Много държа на това точно в ситуацията, в която се намира българският театър в момента, отчаяно молейки за публика и внимание, като адаптира стари представления, които сме правили в бившия си нормален живот и сега някак си да ги пригаждаме и те да станат част от новото нормално. Ако не направим усилие ние да се променим и да влезем в това ново нормално, другото ми се вижда като мрънкане. Не бих искал да е така. А иначе, това си е изцяло проект на Бойко, той си го е намерил, но е попътен на времето, на момента на ситуацията, и дава възможност да се направи нещо тотално различно.

Бойко: За мен е все по-трудно като зрител, влизайки в салона, да повярвам, че съм някъде другаде, че това, което гледам в момента, е Бронкс през 60-те например, или аз се намирам еди кога си, еди къде си. Според мен вече всякакви неща като декор, който наподобява място и време, не работи. И никой не трябва да се занимава с това. Или поне на мен ми се струва адски неинтересно. Защото ние сме тук, сега и на това място, и искам с вас да проведем един диалог на една важна тема. И много ми харесва, че този текст го ползва това и не се опитва да ни убеждава в неща чрез нещо външно привнесено.