Той не е типичен водещ на  типично български телевизионен сутрешен блок. Не е арогантен и самовлюбен. Без амбиции в политиката. Прекалено възпитан. Дори малко затворен за журналист от неговия ранг. Спокойно мога да го нарека журналист в днешното време на самозванци. Приятно ми е, че в ефира има място за хора като него. Харесвам го като водещ на сутрешен блок, но съм сигурна, че един ден, когато се умори да става в 4 и поеме дълбоко въздух, ще видим най-доброто от него в документалната журналистика. Не, не го пенсионирам преждевременно, просто ми е интересно да го видя извън днешната му зона на комфорт. С това започва и разговорът ни, за да премине през БТВ, Нова телевизия и журналистиката като начин на живот. 

Виктор Николаев в Интервюто.

Какво те вади от зоната ти на комфорт?

Ето, например сега тази смяна на ролите ме вади от зоната ми на комфорт. Свикнал съм аз да водя разговора, колкото и клиширано да звучи.

Докъде журналистиката може да оправдае навлизането в личното пространство? Колко по-неделикатен може да си в разговор в ефир от разговор с приятели, например? Преминаваш ли я тази граница?

Преминаваш я. В живота може да си много по-деликатен, но като смениш социалната роля с тази на журналист трябва да я преминаваш. В студиото си в роля – не в лошия смисъл и не в театралния смисъл.

Ще ти дам пример, защото е нашумяло с разговора между „двете каки“ – това всъщност е разговор между две жени, една част от него е със сексуален характер, но тя не беше отразена, защото не беше толкова важна. В такава ситуация в живота няма да ги разпитваш за този личен разговор, но понеже те не са просто две жени – едната председател на Софийски градски съд, а другата е скандално отстранена от там,  и разговорът им е свързан с премиера, той не може да остане не коментиран.

Същото се отнася и до всякакви трагедии, когато журналистът винаги е под прицел, въпреки че зрителят е голям потребител на подобни неща. Но да не започваме тема защо е така и дали можем да го обясним. Дори критиците на това нещо, първо го гледат, после критикуват. За съжаление има много подобни истории от тези дни – тази с изнасилвача кмет, с убийството на момчето във Враца…

С мъжа, който уби жена си и детето си в Пловдив и после се самоуби… Трябва ли да влизат изобщо подобни неща в новините, да бъдат отразявани от медиите? Това не са ли силно лични трагедии?

И ние постоянно си задаваме този въпрос. Имахме дискусия точно по въпроса за тази трагедия в Пловдив във Вайбър – имаме една група на колеги, в която говорим, спорим, караме се, сдобряваме се. Когато трагедиите са лични – самоубийства, например, не ги отразяваме, защото е дълбоко лично. Ситуацията в Пловдив беше по-различна – т.нар. „разширено“ самоубийство. Той уби жена си, детето си и после себе си. Той е отнел живот, не само своя. Излязоха снимки на това семейство и много хора се припознаха и казаха: „Но те изглеждат нормално, те са като нашите съседи, те са като нас“. И нямаше как да не коментираме. Иначе дискутираме наистина сериозно до колко тези теми трябва да присъстват при нас. Хората и без това коментират, че сутрешните блокове са черни, мрачни и т.н. Но същите тези зрители гледат трагедии. Публиката понякога може да е малко лицемерна, хем не иска да гледа трагедии, хем го прави

В колко случаи гостите приемат въпросите като лично отношение? Кога се обиждат?

Позволявали сме си да сме по-настъпателни във въпросите си към хора, които могат да го понесат и са приели обществената си роля. В началото имаше политици, които приемаха въпросите ни като минаване на някаква граница, а то не е било така.