Докато си поръчвам чай и си говорим разни общи малки неща за начало, изобщо не подозирам какъв разговор ми предстои. Имам някаква идея за какво ще бъде изложбата на Вера, от няколко нахвърлени изречения в месинжър. Не я познавам добре, засичали сме се няколко пъти, харесвам фотографиите ѝ, фен съм на фотоуикендите, които организира (въпреки че никога не намирам време за някой от тях) и винаги съм я смятала за по-скоро за желязно момиче. От тези, на които не им пука особено много. Които са по-скоро заети с работата си, отколкото с мисли извън нея.

В следващите минути предстои да разбера, че срещу мен седи едно пораснало момиче, което продължава да се сбогува с баща си 6 години след смъртта му. И заедно да стигнем до извода, че човек цял живот се сбогува с хората, които обича.

Интервюто представя Вера Гоцева и „Пощенски картички към баща ми“.

Как се стигна до идеята за „Пощенски картички към баща ми“?

Баща ми почина преди 6 години от рак на костите. При него преходът от диагнозата към смъртта се случи много бързо, защото това е доста разрушително заболяване. Да речем, две години след това аз започнах да усещам, че има нещо, което трябва да преоткрия във връзката си с него, защото дотогава го възприемах само в ролята на родител (както сме свикнали всъщност да възприемаме родителите си). И ние, в нашата младост, с нашите бунтарски настроения пропускаме, че те имат и друг живот. Сякаш те не са хора, не са любовници, не са приятели… А това е голяма илюзия, от която страдаме всички. И може би първият ми подтик да потърся отново тази връзка с баща ми, беше точно това – да го смъкна от пиедестала на родителя, на бащата. Въпреки че тази фигура е основна за едно дете.

Как започна „свалянето“ от този пиедестал на родител?

Започнах да му гледам стари снимки, когато е бил готин млад човек, когато се е забавлявал, бил е свободен. Това беше първата част от пъзела.

И започна да го опознаваш като нещо друго освен като баща?

Да. Всъщност аз, ако трябва да бъда докрай честна, за първи път видях някакво истинско лице на баща ми, докато той беше болен. До този момент го мислех за не много силен човек. В процеса на тази болест той ми показа едно свое различно лице – много силно, много мъжко, такова, на което можеш да се облегнеш.

Значи през целия си живот, през цялата си връзка с него, не си го познавала добре?

Със сигурност. Но е много важно да не идеализираме тези хора. Те не са идеални.

Кое беше второто парче от пъзела?

Баща ми преди години ми беше разказвал за някакви места, на които е бил и аз започнах да ги посещавам. Беше много странно – спомените на баща ми, моите впечатления… Стана някаква мешавица. Това беше и второто парче от пъзела. И когато миналата година реших да правя проекта, съвсем съзнателно минах през няколко етапа. Първо, снимките, които избирах, бяха много буквални, много бъбриви. После това започна да става много по-метафорично, нещата започнаха да се избистрят, а аз започнах да се дистанцирам от снимките, което е важно, за да можеш да ги избереш. Но това пак не беше достатъчно.

Разбрах, че Павел Червенков ти е помогнал в избора на фотографиите за изложбата.

Да, в края на юли много си мислех за него. Обадих му се една сутрин и му казах, че много искам да ми стане куратор на снимките. Показах му ги, разказах му за баща ми, за това, че с него не съм имала сбогуване, което да ме удовлетворява и затова бих искала да направя този проект. Оказа се, че Павел до този момент не е правил подобно нещо и не би го направил, но ще се заеме, щом това е много личен проект. Видяхме се и от 20-те снимки, които му показах, той избра четири (смее се). Тогава леко се приземих. В разговора с него ми се избистри супер конкретно техническата част, броят на снимките и т.н.

Колко снимки в крайна сметка ще включва изложбата?

Изложбата ще включва девет снимки и на тях не можеш да видиш кои са тези места, за които говоря, защото това са някакви лични послания към моя баща. Пак това лято в един разговор с Яна Тавание (нейният баща също почина от рак преди няколко години) възникна идеята за един вид публично пространство на изложбата.

Какво ще представлява то?

Има една жена, която се нарича Кенди Чанг и прави стените „Before I Die“. На тях всеки дописва какво иска да направи преди да умре. Покрай нея дойде идеята. В началото „Пощенски картички за баща ми“ беше един много личен проект. За тази една година обаче срещнах толкова много хора, които са загубили бащите си, че разбрах, че това е някаква обща скръб. А за скръбта няма публичност.

Скръбта не е ли нещо много лично?

Лично е, но трябва да е и много видимо. Забелязваш ли, че ние живеем в някакво време на много надъхани хора – вечно усмихнати, приповдигнати, все едно всичко ни е супер, а в това дълбоко не вярвам – във вечното позитивно мислене.

Да, аз също не вярвам в неговата истинност.

Точно затова решихме да направим на изложбата едно такова публично пространство, да го наречем. За да можеш там да изразиш, че някой ти липсва, че те боли от нечия смърт. Знаеш ли, хората не знаят как да реагират ако някой сподели подобно нещо, а и ние самите не си го позволяваме. И всъщност това пространство, за което ти говоря, ще бъде една стена в галерията, на която хората ще могат да изпратят своите картички към бащите си. Ще има едни изпринтени твърди картони във формата на картички, върху които всеки ще може да напише нещо, да нарисува каквото пожелае. Всеки ще може да се сбогува с баща си. И това завършва моя проект.

Какво мислеше баща ти за твоите снимки?

Той почти не познаваше моята работа. Аз направих първата си изложба след като той почина. Но пък той беше първият човек, който ми даде фотоапарат, когато бях на 3. Едно 35 мм фотоапаратче. Баща ми беше много любопитен човек. Мисля, че съм наследила това от него.

Какво още разбра за него постфактум?

Че е най-вече човек. Не е само татко. Един най-обикновен човек, със своите силни и слаби моменти.

Какво каза майка ти, когато й каза за тази изложба?

Малко е деликатно. Ние рядко сме говорили с нея след смъртта му и тя още не знае, че темата на изложбата е това. Продължавам да не зная как да подходя към тази тема с нея.

Защо понякога не можем открито да говорим с родителите си по някои теми?

Те все пак са родители на първо място, колкото и възрастни да ставаме ние. Не зная. Аз говоря доста честно с майка ми за други неща, просто тази тема ми е малко трудна. А иначе проблемът на поколението на нашите родители е, че тези хора са израснали в соца, нямат много емоционален език, език за собствените си емоции. Това са жени, свикнали да работят, да носят, да влачат, да гледат деца, и за тях е трудно да кажат: „Уморена съм, не ми харесва това, не искам да го правя“. Наследство от соца, тежко. Това важи и за мъжете, разбира се.

В изложбата ще има 9 снимки. Ти би ли сложила още?

Да, но няма място за тях. Бих сложила не повече от 12 така или иначе. Иска ми се този проект да продължи като книга – фотоалбум, който да включва цялата серия от снимки. А за да продължи това нещо, за скръбта на другите хора, ще включва и посланията, картичките на другите. Може да продължи и онлайн, бих искала изложбата и да пътува.