Стартира с „Ку-ку“ и „“Каналето“, следват „Господари на ефира“, „Пълна лудница“, „Като две капки вода“. 20 години е половинката на емблематичното представление „Шинел“ – едно от най-ярките явления на българската театрална сцена. Роли в „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, „Пътуване към Йерусалим“, „Съдилището“ и още няколко български филма. Щастлив баща на две деца – Девина – на 16 и Стефан – на една годинка. И тази седмица, на 30 април навършва 50. Тук вече спирам да чета Уикипедия и започвам да смятам. Убедена съм, че е някаква грешка. Броя, търся, връщам се назад във времето…Да, възможно е. Един от символите на моята най-крехка младост, на революцията в телевизията, този усмихнат, енергичен, талантлив Зуек става на 50! За да докаже за пореден път, че възрастта е само една цифра. 

Васил Василев Зуека няколко дни преди да навърши 50 години в Интервюто.

Амбициозен родител ли си?

От гледна точка на образованието съм страшно амбициозен. Там съм безмилостен. Някои казват „Инвестираш в образованието“. За мен това не е инвестиция, за мен това е грижата за детето. Ако му дадеш добро образование, какво друго му трябва, то ще се оправи само. Девина говори български, руски и английски, учи и немски. Смятам да повторим същото и със Стефан. Това е моето убеждение – образованието и възпитанието са много важни. Понякога дори съм като свекърва в това отношение, дудна много. Постоянно давам съвети на Девина. В такава възраст е, че не искам да пропусне нито един момент.

Какво вълнува едно 16-годишно момиче?

Най-много я вълнува къде ще ходи да учи, слава Богу. И почти твърдо се е насочила към актьорство и режисьорство.

Не искаш да я отказваш, нали?

Не, как ще искам. Самият аз от трети клас съм искал да стана актьор и майка ми все повтаряше: „Откажи се, не е за теб, там са само с връзки!“. Не само за актьорството, каквото и да беше, не бих й отказал, защото това е желание. Нейното желание. Аз вярвам, че когато човек има силна воля и силно желание за нещо, тогава нещата се получават.

Ти правил ли си неща, които не си чувствал за добри? Които не са били в съгласие със сърцето ти?

Да, разбира се. Много пъти ми се е случвало.

В голяма част от нашия живот, от моя живот, съм правил неща, които не са ми много приятни. Но в крайна сметка това е свързано с работата ми. За която пък, генерално погледнато, цял живот съм мечтал. И аз съм един от щастливците в света, в целия свят, които работят и си изкарват парите с това, за което са мечтали.

Само това като си помисля…Какво друго му трябва на човек?!

Казваш ли го това на Девина?

Тя е наясно. Тя е дете на актьори. Това, което безспорно мен ме впечатлява в нея, е че е изключително точна в оценките си. В едно изречение може да направи оценка на филм, произведение, книга. Умее да го събере толкова кратко и в същото време ясно.Нещо, което на мен все още ми е трудно да направя. И е така от малка. Това е талант, просто трябва да се развие.

Притесняваш ли се за нея? Не е в лесна възраст.

Притеснения винаги ще имам. И за нея, и за Стефан, и за Ани и за всички най-близки хора. Така сме устроени. Страхът ни е вроден, за да бягаме напред и, преодолявайки го, да си откриваме нови страхове.

Както е казал Марк Твен: „Само глупаците не се страхуват“.

И глупаците се страхуват, но не знаят от какво.

Другата седмица ставаш на 50. Страх ли те е от това „50“?

Не, какво да се страхувам? Има неща, които не зависят от нас. И толкова.

Благодарен съм на Господ, че на 50 все още мога да работя, и то на 100%. Все още да работя, да обичам и да бъда обичан. И да имам две деца.

Аз съм щастлив човек.

А будиш ли се нощем с някакви страшни мисли?

Не. Не ми се случва. Иначе по принцип съм пъзлив човек, но съм странно хладнокръвен в екстремни ситуации. Учудвал съм се на самия себе си как запазвам самообладание. Иначе, както всички хора – иска ми се да няма болести, а на по-глобално ниво – да няма войни. Искам да съм здрав, за да работя. Нашата професия е свързана с много емоции, а те водят до сривове, инфаркти, инсулти.

Да, но пък е хубава професия – получаваш оценката да труда си много бързо.

Най-хубавата професия. И на 50 години вече мога да се обоснова защо. Защото човек иска да бъде обичан. Но за да бъдеш обичан, трябва да обичаш. И тази професия те учи да обичаш. Да обичаш ония отсреща, за да ти връщат любовта. Иначе не става.

Обичаш ли наистина публиката?

Няма как иначе. Затова съм продължил. Иначе губя мотивация. И се връщаме на онзи въпрос за нещата, които не правя със сърцето си. Случва се и не ми е приятно. Отказвал съм се от неща, които правя, точно заради това.

Като стана дума за публика, театърът не ти ли липсва?

Не ми липсва. Има и причини за това. Театърът, който правихме в „Кредо“, беше много специфичен. Ако искам да го правя, трябва да си събера хора, да направя трупа… За това се иска много енергия и много време. Енергия имам много, но време нямам. Не съм се отказал съвсем от театъра. Не ми липсват идеи. В момента, в който ми хрумне нещо, си го записвам, за да не го забравя. И един ден мога да го използвам. Взех обаче  да се улавям, че по-скоро режисьорски гледам на театъра. Нещо се счупи в мен. По особен начин се правеше в „Кредо“. Там се почваше от белия лист, от произведението, което да направим. Най-малкото беше да бъдем актьори. Всичко останало, но не и актьори. След „Кредо“ получих много предложения. Над 20 за 4 години. Но не приех нито едно. И аз съм откровен – не се чувствам…. не знам дали думата е „уверен“. Не се чувствам готов, това е думата.

Какво трябва да се случи, за да бъдеш готов?

От дълги години ми се поставя танцов спектакъл. Аз много си падам по такива неща. Но трябва да намеря хореограф, с когото да говорим на един език. Като кажа А, той да знае къде е Я. А и да намеря трупа. Без текст си го представям този спектакъл. Ще има реквизити, сценографско решение, всички неща, които съм научил. Върти ми се това в главата вече 10 години. Дори си има и име – „Адам и Ева“. Въпросът е кога Господ ще ги сътвори… Не се имам за Господ, шегувам се.

Казваш, че нямаш време. Как си почиваш?

Единият начин е с малкия и Ани. Това наистина ми е почивка. Само тримата. Прекрасно е. А другото – обичам да ходя на спа, седя накиснат от 30 до 40 градуса и така 3-4 дни. Нищо не правя. Нищо. А иначе имам и хобита – да рисувам и да гледам Формула 1. Аз съм маниак на Формулата.

Чакаш я с нетърпение?

Думата не е  дори „чакам“. Понеже Формула 1 не можеш да я промениш, датите и часовете са фиксирани, та аз променям снимки, пътувания, всичко, което би ми попречило да я гледам. Отменям ангажименти, какво ли не… Имам и още едно хоби – обичам да правя неща с ръцете си – дали да ремонтирам нещо, дали някаква скулптурка да си направя. Много съм сръчен. Наследил съм го от баща ми. Той можеше да направи всичко. Дори и да рисува.

Какво научи от него?

Научи ме да бъда спокоен. Майка ми му се нервираше, че не може да каже едно изречение две минути. Той мислеше, той говореше с очи. Това го научих от него още като малък. За съжаление много рано си отиде.

Другото, което научих от него, е да съм уважителен. Да уважавам хората. Да уважаваш хората, означава да уважаваш себе си, защото и ти си човек.

Тези неща всички ги знаем, но не ги правим в живота…. Аз не обичам да говоря за себе си, за човек трябва да говорят делата му.

Погледни се отстрани тогава. Какво казват делата ти за теб?

Ами не се харесам. Това е проблемът ми. Аз не се харесвам. Всъщност, слава Богу, че не се харесвам. Защото това „нехаресване“ се дължи само и единствено на високия критерий  и на нищо друго.

Такъв ли си към останалите? Критичен? Мислех, че с теб и Рачков се работи лесно.

С нас се работи много лесно, ако всеки си изпълнява задълженията. Ние с Рачков постоянно се гъбаркаме и работим с чувство за хумор.

Колко време ти трябва, за да разбереш, че с човека срещу теб можеш да работиш?

Веднага. При първата среща. Хората се усещат – разбират, че са от „една кръвна група“. Така е. С някои хора си убеден от първия път, че можеш да общуваш цял живот. С други хора можеш да общуваш, но има няколко АКО. Трябват компромиси. И аз мога да правя такива. Мисля че живеем във времето на компромисите. Защото ако не правим компромиси, стават лоши работи.

В един момент, след редица компромиси, не е ли редно да сложиш точка?

Точно обратното. Ще започна малко отдалеч – смятам, че след Библията няма нищо ново. И подобно на Исус, който, като му ударят едната буза, подлага и другата, така трябва да е и в живота.

Направи забележка, но така, че този отсреща да я почувства като положителна емоция, а не като нещо лошо, което е направил. Много е трудно. И аз го правя трудно.

Понякога, когато ме завладеят емоциите, когато съм под напрежение, не мисля какво говоря. Викам, крещя, обиждам, истеричен съм, лош… Дори сега, като се слушам какво говоря и се поглеждам отстрани и си казвам „А колко пъти си го правил ти бе, Зуек !“ Но се извинявам, опитвам се да съм добър.

Водиш ли често подобни вътрешни диалози?

Не е диалог. Това си е направо разговор с няколко човека.

Винаги ли се опитваш да погледнеш на нещата от различен ъгъл?

Винаги. Винаги имам няколко варианта за едно и също нещо. Така ме научиха още във ВИТИЗ.

На какво те научиха там?

На много неща. Основите.

Може ли да си добър актьор без актьорско образование?

Всичко може. Аз съм приет 1988 година и тогава не вярвах, че приемат случайни хора. Бог да го прости, професор Илков, Вера Стефанова, те са ми дали изключително много. Юлия Огнянова, след това Нина Димитрова, не мога да не го кажа. Тя ме дооформи, научи ме на онова, което изпуснахме във ВИТИЗ заради стачките. Ние бяхме онова поколение, което влезе във ВИТИЗ, завърши НАТФИЗ. На какво се научих там ли? Научих се на дисциплина, на актьорска хигиена. Това са основите. Научих се на анализ, научих се как да управлявам въображението си, научих се на многовариантно мислене… Макар че и сега, на 50 години, не мога да кажа,че 100% го владея. Научих се на колегиалност, защото бях страшен егоист. Освен мен на сцената нищо друго не съществуваше, което е голяма пречка. Сега съм може би един от най-добрите партньори на сцена. По-добър едва ли има. Да подадеш и да не върна?! Няма как да стане. С това дори се гордея.

Чувала съм коментари, че НАТФИЗ не научава, само разваля.

Не е вярно, че там не научаваш нищо. Който иска, научава. Аз дори тайно от професор Илков, защото той не ни разрешаваше да посещаваме лекции, които не са в нашия клас, ходех и се криех в часовете по пантомима, анимация, кинодраматургия, фехтовка… Фехтовката беше за малко, защото после нещо не ми хареса. Дори можеше и още да се научи, но за тия четири години ние две стачкувахме. Не бяхме много читав випуск, не бяхме единни, все на групи бяхме, въпреки че и до днес се уважаваме. Сега осъзнавам, че можехме да научим повече. Сега – след 30 години. Сега там е по-трудно, защото е на кредитна система. Това е американската система – системата на избора, на по-инициативните хора, на дейните, останалите няма да успеят.  Такива трябва да са сега младите хора. Винаги е трябвало да бъдат такива. Но по наше време ни възпитаваха в обратното. Та аз много се зарадвах, тази система влезе по времето на Стенли. Обадих се и му благодарих. Той направи страшни промени. Въведе драматургия да се изучава там. Може ли кино без драматургия?

Иска ли ти се да режисираш филм?

Много обичам киното. Но кинаджийските образи са различни от театралните. Моите образи, тези, които си представям, са много ярки. Ако правя кино, ще е като „Форест Гъмп“, като „Голяма риба“, „12 маймуни“ и изобщо всичко на Тери Гилиъм. Техните образи са театрални, силни, гротески. Такива неща бих правил. Но в България няма пари, няма пазар за кино, няма и гледаемост. Така че няма смисъл.

Не би направил нещо компромисно, в името на идеята, така ли?

Скоро говорих с един кинорежисьор и той сподели, че предпочитал да спести оттук-оттам само и само за да снима, защото това бил животът му. Аз го разбирам. Само че аз не бих го направил. Ако трябва да пестя от нещо, за да го направя и да не стане точно както искам, няма да го правя. Така започнахме и в „Кредо“. Но това беше само началото. В театъра е друго. Там и с малко средства можеш да направиш изключителен спектакъл. Парите там не са проблемът.

Разпознаваш ли таланта от пръв поглед ?

Не, не, не трябва да се слагат етикети. Първата среща може да е породена от недоброто представяне на въпросния човек, което е породено от притеснение. Че самият аз на нито един кастинг не съм се представил добре. Всъщност само на един съм одобряван – на Иван Ничев за „Пътуване към Йерусалим“. Аз за тая работа не ставам. При мен трябва да е ясно всичко. Трябва да си подготвя образа от началото до края. Да си намеря нещо различно. Да не съм Зуека. Въпреки че ме взимат, защото съм Зуека. Но искам, като гледаш, да си кажеш :  „Егати, това не е той“. Това е актьорската работа в киното. Фината, деликатната. Като „Рейнман“ с Дъстин Хофман, като Чарлийз Терон в „Чудовище“… Ами късният период на Леонардо Ди Каприо – последните 7-8 години? Аз просто му се възхищавам! Той снима от дете. На него му е до такава степен ясен процесът на производство в киното, че той вече е стигнал до някакви върхове, без да променя нищо в себе си. Аз например не съм такъв тип актьор като Кристоф Уолц. Брилянтен, но такова кино като него не мога да правя. Дълбоко вътрешно е. Друг тип е. Като Ал Пачино също не мога. Там трябва и много добър режисьор.

Казваш, че Ди Каприо е от дете в киното. А тук актьорите дори не могат да натрупат опит, защото филми се снимат много рядко.

Не само опит. Тук нямаме кино образование. Не може един театрален актьор по цял месец да „лющи“ представления и след това да отиде и да знае как да употреби средствата на киното. Затова българското кино има такива актьори. Не всички, разбира се. Има родени таланти, които знаят какво трябва да се прави пред камера. Просто е. Ето Ицо Шопов. Той си каза – ще се занимавам само с кино и точка. И напусна всичко останало. Може да му е трудно, но се занимава само с кино. Там се чувства на мястото си.

Ти чувстваш ли се на мястото си там, където си сега?

Много се чувствам на мястото си. Правя това, което мисля, че мога да правя.

Едно е да мислиш, друго е да можеш, трето и четвърто да го направиш. При мен и четирите неща в повечето случаи се получават.

Липсва ми единствено комедийно предаване. Не го крием с Рачков, че ни липсва. А такова предаване липсва и в ефир.

Какво друго ти липсва?

На всеки му липсва нещо. Понякога ми липсва внимание, понякога обич, понякога добра дума. Понякога ми липсва да ме напсуват. Друг път ми липсва самоконтрола. Липсват ми хората, които съм загубил. Вече станаха доста. С годините почнах да разбирам какво е безсмъртието.

И какво е безсмъртието?

Степента на оставане в съзнанието на другите.

С три думи ми опиши Зуека на 50 години?

Безразсъден и весел пубертет.