Работила си дълги години в медии, сега имаш поглед върху социалните такива. Има ли все още нещо, което може да те изненада?

Вероятно не съм достатъчно стара, за да спра да се изненадвам и далеч не се изживявам като архитект на човешката душа, та постоянно се озадачавам, впечатлявам и вдъхновявам от това колко непредсказуем е човекът. Дори човекът в интернет. Ако гледаме на хората като на общество, като на цяло, могат да ни се сторят като овце, които лесно се хващат на поредната интернет зараза или фалшива новина, но това впечатление е измамно. Никой не може да предсказва дори собственото си бъдеще, камо ли това на останалите. Докато имаме свободната воля, винаги можем да изберем да сме по-добри или поне по-различни, да постъпим по неочакван и за самите нас начин. Само с поглед назад към историята можем уверено да търсим и намираме здрава логика в случилото се. Бъдещето си остава мистерия от безкрайни варианти. Затова може и да съм постоянно критична, да гледам лошото, да го предвиждам, да звуча като циник, но оставам наивен оптимист с очакване за възможното добро. И лошото ме изненадва. Винаги. И мисля, че много други се чувстват по този начин. Та кой например преди 20-30 години би повярвал, че през 2018-та ще сме толкова зле?! Каквото и да знаем, каквито и да са страховете ни, ако не очакваме нещо по-добро, не виждам как бихме могли да живеем.

„Нито един от хората зад щанда, по улиците, плажовете, училищата и дори баровете, не е виновен, че въображението ми е по-слабо от действителността, че мързелът ме е убедил, че реалността е далеч по-интересна и развлекателна от измислицата, че непреодолимата ми интровертност ме кара да въвличам хората на сигурно между страниците на книгите.“ (цитирам твой статус) За какво би писала, ако беше далеч от реалния живот? Ако за една година си затворена в къща, далеч от реалния свят, от новините, без интернет. Ще се роди ли художествена литература?

Художествената литература е измислица, но само донякъде. Всеки писател стъпва на реалността, за да бъде лъжата, измислицата му достоверна. Дали ще бъде човек, случка, залез, аромат или пък поглед, въображението използва вече познатото, за да го превърне в нещо ново. Това правя и сега. Една част от написаното идва от реалността, но останалото преувеличавам, украсявам и откровено си измислям. Опитвам да създавам илюзия за реалност и се надявам, че успявам. Правя го до голяма степен затворена вкъщи. Не от една, а от 11 години. Мога да си се представя напълно изолирана само ако съм затворена в мазе без прозорци. Там вероятно няма да си измисля голия съсед, но бих могла да гадая по стъпките на хората над мен кои са, как живеят, да фантазирам какво мислят, как изглеждат и да разказвам за това. Дали това ще роди литература и каква, няма как да знам. И сега не знам какво съм успяла да направя, защото важното се случва в главите на читателите. Ако са заживели в тази история, в Мордор, с голия съсед, с Кольо и всички останали, ако са ги почувствали и свои, наши, ако са се вълнували, се е получило. Иначе цялата работа няма никакъв смисъл. А колко точно е измислицата, фикцията, художественото в написаното, не мисля, че е от значение. И в класическия роман не се питаме дали това наистина се е случило, важно е дали е могло да се случи и дали можеш да го повярваш. Най-често именно истината не е за вярване. Затова и никой не вярва, че наистина имам гол съсед.

Защо все още искаме да виждаме думите си, отпечатани на хартия? Интернет не легитимира ли достатъчно днешните поети, писатели, дори журналисти?

Може би създавам впечатлението, че живея в интернет, но аз съм старомоден читател и чета само на хартия. Затова се радвам, че книгите ми са отпечатани и хора като мен биха могли да ги прочетат. Иначе и самото отпечатване не легитимира никого, камо ли достатъчно. Вече и у нас не е трудно да издадеш книга, това само по себе си не е голямо признание. И все пак в интернет е много по-лесно да си въобразяваш какво ли не за себе си, да се представиш за умен, красив, известен, значим и да изпуснеш нишката. 100, 1000, 100 000 лайка, последователи и лесно получаваме един самозабравил се човек, който се има за нещо. Напълно безплатно. Нарцисизмът е болестта на нашето време, това не е новина, но и извън него всяка работа (а писането е работа) има някакъв смисъл и чак след това вероятност да те направи нещо, само ако носи полза и за някой друг. Когато продаваш написаното, можеш още веднъж да видиш дали си от полза, или не; дали книгата ти мухлясва по рафтовете, или наистина някой има нужда от нея. Колкото и да е удобно иначе, не вярвам в неразбраните и недооценени таланти, в неоткритите шедьоври. Днес всеки твори нещо, но реално оригиналното, интересното, новото са дефицитни и ако си сътворил нещо поне достойно за четене, то няма да потъне. А ако пък не си успял, също е хубаво да го знаеш.

Твоите статуси често водят противоречиви коментари. Понеже си социолог, а не обикновен писател, не мога да не те питам – кой (кои) от статусите ти са предизвиквали най-много коментари? И защо според теб?

Един познат се шегуваше като издавах „Моето порно“, че трябва да оставя поле за коментари на всяка страница, защото иначе читателите ми ще се чувстват сякаш съм им взела думата. Това беше най-големият комплимент, който съм получавала за моето писане, защото, както казах, за мен писането е общуване. Заради образованието ми като социолог се случва дори да ме подозират, че си правя социални експерименти, че си играя с хората, но дори да изключим моралната страна на въпроса, нито аз съм толкова умна, нито хората са толкова глупави, за да е възможно подобно нещо. Ако експериментирам с някого, е само със себе си, а ако си правя изводи, е не защото ги предизвиквам и натъкмявам.

Докато пишех по политически и обществено значими теми, имаше много дискусии, коментари, скандали. Най-много бяха коментирани текстове, жегващи по някакъв начин патриотарски настроените читатели или тези по особено горещи актуални въпроси. Ние сме предренесансово, да не река средновековно общество, и е нормално по всички теми да се делим механично на две – на свои и чужди, на наши и ваши. Това беше провокацията в „Моето порно“ – доколко е възможно да се обсъждат нещата извън крайностите на подобно елементарно делене. И явно е възможно, щом все още съм тук и обществото не ме наказа, защото се цепя от почти всички колективи и по почти всички въпроси. Това важи и за други като мен, та мисля, че се развиваме. Тези процеси отнемат време, но вървим в посоката, която е довела в други общества до разцвет на изкуствата и на всичко, което дължим на индивида, на Аз-а, а не на рода му, селото му, групата му.

В продължение на предния ми въпрос – като наблюдател, днес в края на 2018 какво вълнува хората в социалните мрежи? И това ли всъщност ги вълнува извън тях?

Социалните мрежи вече са неразделна част от реалността, а това е променило и нея, и тях, затова е далеч по-трудно да видим истината за това какво вълнува хората с просто око. Преди 10-15 години всички бяха по-откровени в интернет, по-ясно се виждаше какво ги вълнува и какво е истинското им мнение по даден въпрос, а сега често дори всеки лайк е премерен и потребителите много повече мислят за своя собствен имидж и за това как той ще повлияе на реалния им живот. Обвързват се с каузи, в които не вярват, присъединяват се към събития, на които нямат намерение да присъстват, харесват неща, които не харесват наистина и всичко това е заради образът, който опитват да изградят, а и заради връзките, които искат да поддържат. Вълненията са все по-краткотрайни, вниманието се задържа все по-малко върху един въпрос, една тема. От друга страна, макар да живеем в уж най-спокойните и мирни времена в човешката история, сме подложени на сериозно количество непознат преди стрес, стрес от огромното количество информация, в която плуваме ежедневно и гледаме все по-бързо да замитаме вълненията си под килима. И да дойде ред на следващата дъвка, която ще дъвчем още пет минути, пет часа или пет дни. Затова хората се връщат към сигурността на цикличното време и се вълнуват по-трайно в очакване на празниците, почивките и хубавото, което знаем, че наистина предстои, защото вече се е случвало. Всяка година.

Скоро попаднах на един твой статус – та, какво спечели от присъствието си във Фейсбук и какво изгуби?

Спечелих хора и изгубих хора. Също като в реалността. Борбата за себеподобни продължава.

Голият съсед, конят на голия съсед (нали така беше или имаше елха?), Кольо от „Плод и зеленчука“ са герои в твоите разкази. С какво едни хора са ти по-интересни от други? Мислила ли си, че може би ти ги правиш интересни, пишейки за тях?

Доколкото аз играя главният герой в историите е тъкмо обратното – те правят мен интересна, те правят историите истински. В „На кой му пука за Марс“ се лутам из Мордор, опитвам се да оцелявам, често с някакви много тежки въпроси в главата, а Кольо със своя натурален дзен прави всичко това да изглежда нелепо и смешно, а животът да е винаги лек и щастлив. Такива хора са особено ценни в живота, защото те сепват, събуждат, не те оставят да затънеш и да се оплетеш в мрежите на собствените си мисли и тревоги. И все  пак онези, за които разказвам, надали в книгата ми са такива, каквито са в действителност, защото до голяма степен  съм ги доизмислила и изкривила, вкарвайки ги в един чужд за тях контекст. По тази причина избягвам да правя много от реалните си познати разпознаваеми участници в повествованието, не искам да злоупотребявам с тях, да им стане неприятно. Кольо обаче е над нещата и знае, че пиша за него само с добро, затова и единствен е с истинското си име. Иначе всички хора са ми интересни, дори да не пиша за тях. Човекът за мен си остава загадка и колкото по-неразбираем ми е някой, толкова е по-интересен. Това често ми носи и много проблеми, но и за тях избягвам да пиша, защото не пиша дневник наистина.

Когато ние започнахме да се занимаваме с журналистика, в далечната няма да споменавам коя година, беше нужен ентусиазъм и някакви прилични познания на материята. Не искам да те превръщам в критик на следващото поколение журналисти, защото това е старомодно и изтъркано, но с какво се различават те от нас?

Сега не работя като журналист и не знам дали всички критики, които имам към колегите, нямаше да се отнасят и до мен ако продължавах да се изявявам в този бранш. И аз съм правила достатъчно неща, с които не се гордея. И не съм сигурна, че следващото поколение са по-различни, вероятно времената са по-различни, но е факт, че много неща са се променили, повечето не към по-добро. Това не се отнася само до българската журналистика, а е проблем на световната. От копи-пейста, заместил истинското писане, през плъзгането по повърхността на събитията и хората, чак до фалшивите новини. Но докато в другите страни има достатъчно остатъци от старото разбиране за професионализъм, у нас вместо това има не просто остатъци, а реинкарнация на старата цензура. Изобщо не искам да си представям как се работи в подобна среда и съчувствам на колегите, които се борят с нея. Повече съчувствам само на онези, които приемат това за нормално.