"И все пак в интернет е много по-лесно да си въобразяваш какво ли не за себе си, да се представиш за умен, красив, известен, значим и да изпуснеш нишката. 100, 1000, 100 000 лайка, последователи и лесно получаваме един самозабравил се човек, който се има за нещо. Напълно безплатно. Нарцисизмът е болестта на нашето време, това не е новина, но и извън него всяка работа (а писането е работа) има някакъв смисъл и чак след това вероятност да те направи нещо, само ако носи полза и за някой друг."
По душа е писател, но бистрият ѝ ум и умението ѝ да остане обективна във време, в което всеки е заел своята „страна“, я правят един от най-интересните коментатори в социалните мрежи. Професионалният ѝ път на журналист стартира в Нова телевизия и преминава през БНТ и БТВ, но днес със сигурност трудно би се побрала във форматите на класическите медии. Когато не пише за Мордор и голия съсед, е горда майка на тийнейджър, но не бива да се заблуждавате от миловидното ѝ лице – така, както си говорите, може да се превърнете в следващия ѝ статус с 200 коментара под него. И после да попаднете в книга. Зад гърба си има две – „Моето порно“ и „На кой му пука за Марс“. Срещаме я не само заради тях, а защото истински я харесваме. И само сме чакали подходящия момент, за да ѝ зададем няколко въпроса.
Интервюто представя Бояна Ламбер.
Хаха, здравей, Диана! Хубавото е, че сме на една вълна и в това.
Дори за книга с основна тема времето, времето за писане няма значение. Може да отнеме не три, не шест, а сто години. И винаги може и да не се получи. Но щом има краен резултат, времето просто е било достатъчно. Разбира се, не за постигане на съвършенството, но приемам, че грешките ни развиват. В противен случай, като видя някоя грешка или онова, което сега бих променила, трябва да умра от яд и срам, пък ми се живее.
Кратката форма и похватът „поток на съзнанието“ съществуват далеч преди да бъде измислено електричеството, да не говорим за интернет. В тази връзка книгите ми не са съставени от статуси, а обратното – в интернет има откъси и чернови. Мисля отделните истории и текстове преди да ги напиша, но постването в мрежата не ме тревожи толкова, защото Зукърбърг не изисква от нас непременно да сме майстори на словото, за да имаме профил. Не публикувам там всичко, което ми хрумне, а още по-малко – всичко, което напиша, както и не всичко публикувано там попада в някоя книга. За мен важното е да следвам предварителната идея на историята, а за „На кой му пука за Марс“ това беше животът в капана на цикличното време. Все чакаме нещо хубаво да се повтори – лятото, Коледа, първия сняг – а останалото го бутаме сякаш ще живеем вечно. Когато мечтите ни не се сбъдват е по-удобно да приемем, че времето е спряло или поне, че се върти в кръг. Хубава самозаблуда, но с много висока цена.
И извън писането като работа пиша спонтанно, спокойно и без да броя до николко. Не се страхувам, че светът ще ме отхвърли, защото не мисля правилно, нямам и импулса да обиждам, та се чувствам свободна да плещя в нета, когато и каквото ми хрумне.
Не пиша, за да разчиствам сметките си със света, та мога само да се радвам ако наистина съм сравнително обективна. Дали това се дължи на стажа ми като журналист, на образованието или на нещо друго, ми е трудно да гадая. Не се отъждествявам със социалните си роли и не се възприемам нито като социолог, нито като журналист. Опитвам се да бъда Бояна, да бъда Аз, а в общество като нашето това е достатъчно трудна задача, за да я товаря с още претенции или да се прикривам зад красиви етикети.
Общуването. Писането, като всяко творчество, е общуване. След години писане по работа и по поръчка, по предварително задание, бях толкова блокирала, че можех да напиша за всичко колкото думи ми поискат, но не звучах като себе си, не харесвах написаното, в него нямаше живот. Във форума и социалните мрежи успях да се върна към основната цел на писането, а тя е общуването. Дори да си автор, писател, ти пишеш нещо на някого, разказваш му го като на друго човешко същество и така успявате да общувате. Ако си телевизионен водещ пред камерата си представяш, че говориш на конкретен някой, за да бъдеш естествен, за да повярва всеки, че говориш именно на него. Така и с писането – трябва наистина да пишеш на някого, да искаш да му разкажеш нещо като на приятел, на близък, понякога на любим, друг път на враг, за да може читателят да усети, че пишеш и на него. Това бях загубила, защото, сама знаеш, в телевизията публиката е толкова въображаема, че често ако някой каже: „Хей, гледах те вчера!“, ти му отговаряш: „О, ти ли си бил?! И аз имах чувството, че някой ме гледа“. Лесно се развива навикът да си отчужден, дистанциран, затворен, а пък това, веднъж станало, трудно се преодолява. По някакъв начин в интернет успях да се върна към творчеството като общуване.
Отне доста време, но съм благодарна на „бг мамите“, че изтърпяха логореята ми, а и на много от тях, че ми станаха приятели. Знам, че на този форум се гледа с насмешка и отвисоко, но пък и не бих спорила ако някой настоява да мери хората по тяхната география, било то и на картата на интернет. Всеки има право да вижда света и другите, както му е удобно. За мен хората са интересни. Всички хора и навсякъде.