Публиката ли ти дава представа кога си много добър?

Понякога се случва дори в тишината на публиката да усещаш това. Но аз съм много самокритичен и ако в себе си се почувствам добре, значи нещата са станали. А за „Възвишение“, когато и Иван (Добчев) каза след едно представление: „Точно това е! Супер!” и се поуспокоих.

Има ли „стари кучета“ в театъра, които тормозят „новобранците“?

Да, ама то това притеснение не е задължително да идва от старите актьори, то често е в теб. Ето, на мен първото представление в Народния театър – „Ангели в Америка“ – ми беше с Владо Карамазов, Владо Пенев, Захари Бахаров, Цецо Алексиев… Беше си тегаво, може би това ми е било най-трудното нещо, сега като си помисля. Въобще не знаех какво ми се случва. Беше притеснително да съм там с тези имена, но не идваше от тях. Аз си се държах като незавършил, а всъщност бях завършил преди два месеца.

Малко преди това ти се случи „Стъклен дом“, нали?

Да, трети-четвърти курс бях. Даде ми адски голям опит. Ние снимахме много, а е важно да си всеки ден пред камера. Като всяко нещо, колкото повече го правиш, толкова по-наясно си.

Станахте супер популярни с него, после имаше ли някакъв вакуум?

Не съм го усещал така.

Не ми е било мечта да съм само по телевизията или да играя в сериали.

Аз започнах след това да работя много в театъра, а работата там много си я харесвам и нямах нужда нещо друго веднага да ми се случи. Нямаше вакуум. Дори имах страшно много работа.