Ти стана ли популярен в Дъблин със сериала?

Да, ставаш популярен, но не беше кой знае какво.

Като тук ли?

По-малко.

В два поредни сериала си в ролята на полицай. Случайно ли е?

Тия дни си го мислех, даже май и в нещо друго съм бил полицай.

Не ти ли писна да си доброто момче? Не искаш ли някакъв изрод да изиграеш, масов убиец?

Да, играят ми се крайни неща, а и лошият винаги е по-забавен за правене.

Ти често си от „добрите“. Ама май и в живота е така. Аз не се сещам за много скандали около теб. Наистина ли си добро момче или още не са те „хванали“?

Минавам под радара, действително. Може би защото физиономията ми не предполага някакви безобразни свинщини. Но кой знае, кой знае…

А коя роля ти беше най-трудна за правене?

Във „Възвишение“ май. Но и най-сладка. Съвсем до премиерата ми беше адски трудно. Помня, имаше една репетиция, в която Милен Русков си тръгна от салона. Сашо Секулов – драматургът на театъра, тичаше след него да го успокоява, че нещата ще се наредят. Имахме и едно много лошо въртене, спомням си добре. След това един от актьорите ни беше поканил на вечеря. Събрахме се и всички знаехме, че Иван Добчев ще каже нещо. И това нещо няма да е хубаво. И го чакахме. И той започна и обра целия въздуха. Направи ме на две стотинки. Но не се притесних. Знаех, че не е лесно, че трябва време да пробваш разни неща. Пък и хората като влязат, ти дават представа как върви.

Тоест публиката по-скоро ти помага?

Да. Естествено, винаги имаш и малко напрежение пред публика, но на мен ми действа така, че да стане по-хубаво от преди. Затова е и театърът – енергията от хората в салона не може да се сравни с празните столове от репетициите.