Винаги, когато си говорим, не само по време на интервю, но и във всички други срещи и разговори, ти говориш за Евгени. Винаги имаш повод да го споменеш. Човек би си помислил, че и почти всичките ти песни са посветени на него.

Истината е, че когато решавахме какво да снимаме във видеото към „Има чудо, няма друго”, аз казах на Васил Стефанов – режисьорът, че искам това да е един мой ден на морето, радостта, която изпитвам там, съзерцанието към морето. 85% от текстовете ми са написани там, Дара е отгледана там, купоните със стотиците ни приятели са били там, там е изпито най–много вино, там са изпратени най–много залези и са посрещнати най–много изгреви. И Васил ме попита: „Добре де, кой е лирическият герой в тази песен? Дали да не се подаде най–накрая поне една мъжка ръка, която ти да поведеш към морето?” И аз му отговорих: „Ама не, лирическият герой е животът.” И като се замислиш, не може да има буквалност в любовта. Такава, каквато аз изпитвах в нормалните ѝ измерения преди много години, ако изобщо тя може да има нормални измерения. Но любовта не е просто мъж и жена за мен, отдавна разбрах за колко огромна, безмерна философска величина става въпрос. Тя не може да бъде изследвана. И понеже това е тема на много дълъг разговор, истината е, че според мен животът е водач. Разбира се, че Евгени ми е опора, вдъхновение и гръб. И естествено, за 25 години той има пръст във всяко нещо, което съм направила, но ще се отегча ако само той е моето вдъхновение.

Много е лесно да кажеш: “Радвай се на малките неща, те са чудото, те са щастието.” Обаче дните си минават, годините, времето отлита и ние със закъснение си казваме: „Тогава бях щастлива, но не го осъзнавах, в онзи миг защо не се радвах повече…” Много е трудно да оцениш и осъзнаеш щастието, когато то се случва, не мислиш ли?

По пътя на живота аз ставам много по–осъзната. Ходих на няколко практики на Биляна Савова („8 от 8”), които колкото и Тома неверни да съм, която не се сугестира от нищо и уж знам формулите за щастието, много научих там. Научих се по някакъв начин да забавям времето и да спирам миговете. Спирам докато карам на магистралата, спирам и гледам полето със слънчогледи. Аз, която винаги бързам, се научих да спирам. Докато ринах сняг с лопатата тази зима, погледнах нагоре и видях снежинките на забавен каданс. Не си го измислям, наистина спря времето. Този път на осъзнаването е огромен труд. Той е като пътя на щастието. Хората казват: „Какво правиш, че винаги си щастлива?” Какво правя ли? Ами, това са много труд и мисли, които те съсипват, подлудяват, противореча си, страдам, обидена съм си на себе си нон стоп, плача, не спя, искам да са доволни всички от мен. Много болка си нанасям сама – такава, каквато никой не може да ми причини. И затова – точно обратното – като съм в другия край, като се случи радостта, наистина я преживявам. Слушам един подкаст на Лили Гелева  („Свободно падане“) за щастието. В „Има чудо, няма друго” има неща, които съм преработила – един път от осъзнатостта, която получих от Биляна и втори път от един епизод на Лили, в който тя казва, че всички очакваме някой да ни донесе радост – “Той като дойде ще ме направи щастлива”, “Тя като дойде ще ме направи щастлив”, “Един ден като стана най–голяма в професията или като си купя тази рокля, или като отслабна…” И така вечно сме в очакване на щастието, някой да го донесе, някога да се случи, докато животът минава. И моят извод е, че чудото сме ние, аз съм чудото, аз съм тази, която ще оцени роклята, аз ще оценя мъжа до мен, аз съм тази, която ще плаче след концерта си от радост на сцената! Аз и никой друг. Аз съм си чудото! И последните концерти го манифестирам и от сцената, споделям го с хората! Ние сме си спасителите, не принцът на белия кон, ние сме си принцесата! И защо не? Така сме по–независими, а ако и другите се присъединят, те просто са добре дошли.

Виж колко е странно – ако имаме късмет и се постараем, в главата и душата ни става все по–съвършено, а външният ни вид – все по–несъвършен. Това справедливо ли е?

Аз пък си мисля, че външният вид отговоря точно на човека, който си го носи. Няма лъжа, няма измама. И понеже много мисля за законите на гравитацията – какво ще си причиня или няма да си причиня с някой друг филър или ботокс след време, си мисля и за тези жени, които например много смело си носят белите коси. Но за това има време. Разсъждавайки по тази тема, според мен една жена на каквито и да е години, ако изглежда добре по бял тишърт, дънки и гуменки, значи всичко е наред. Другото, което не трябва да прави жената с годините, е да се закичва с много неща – бижута, шалове, коси, защото всичко, което носим по себе си, ни е закичило достатъчно. Нали знаеш, че в математиката, когато едно уравнение се усложни, за да го решиш, първо трябва да го опростиш. Така е и в живота – той се усложнява с годините и трябва да го опростяваме – облеклото си, храната си, нуждите си, ако щеш. Да пием по–малко, да ядем по–малко, да се кичим по–малко.  Защото енергията си отива по–бързо и ти трябва повече време, за да презаредиш, за да я имаш отново до следващия път. Сега го разбрах особено силно по време на това турне. И минах на вода. Докато карам, имам в колата си кутия с краставички и много вода, и не съм гладна, и не съм жадна, но това, че поемам вода, много ме вдъхновява, станало ми е като ритуал. Седна ли да ям (въпреки, че преди концерт не се храня), загубвам енергията си след това. И затова човек, който трябва активно да дава на професията си цялата енергия, в един момент трябва да влезе в икономичен режим.

Преди седмица си говорихме за „Гласът на България”. Ти ми каза, че сте го гледали с Евгени и той ти е казал: „Бубе, хич не ти е лесно!” И аз си мислех над това, но смятам, че въпреки цялата трибуна и възможности, които имат младите певци днес, вие имахте едно предимство – и това е предимството да извървиш целия си път сам – да пееш, каквото обичаш, да си чупиш главата, да падаш, да ставаш, но да извървиш своя път, със своите грешки, а не с грешките на продуцента си, с песните, които правиш за евентуалната публика, а не за теб, с идеите на ПР–а си, и ако оцелееш, тогава наистина знаеш, че си е струвало. Не ти е по–трудно. Защото днес си Белослава.

Аз съм напълно наясно, че винаги ще има по–добри певци от мен. Но младостта е хуна – тогава ти знаеш най–много, можеш най–много, искаш най–много и енергията ти е най–много, и познанията ти са никакви, но изобщо не ти пука и опитът ти е никакъв, но изобщо не ти пука. Това безспорно е една тяга, която никой не може да ти вземе и ти можеш да покориш света. И това никой не може да ти го вземе. Но после, после идва голямата мелачка. И става много гадно, ама “гадно” е меко казано. Става гадно по всяка линия, защото колкото повече научаваш за така наречения шоубизнес (който доста куца в България, но все пак имаме едно мъничко упорито и търсещо своя път шоубизнесче), та колкото повече научаваш, разбираш, че винаги ще има по–добри от теб. И по пътя на този шоубизнес започваш да си мислиш, че може би всичко си казал или може би всичко си изпял, че пееш по един и същи начин, ама не можеш изведнъж да станеш тотално друг. Но това, което също разбрах по пътя е, че най–важното е постоянството. Да успееш през всички тези бури, радостни сцени, гадни сцени, студени сцени, топли сцени, гадна публика, хубава публика, скандали с колеги, разочарования от колеги, лоша песен, добра песен, награди, изкачване на върха, после падане, после никой не те поздравява, после всички изведнъж ти стават много добри приятели, всички шамари, които получаваш, първо от най–близките си хора, после от всички останали, жълтата преса, глупостите, които се изписват, тази гигантска раница, която с годините все повече тежи на гърба ти и все повече те превива, единственото, което има значение е просто да си там. Защото има много пъти, в които искам да си тръгна, и много сутрини, в които се будя и си казвам: „Олеле, пак ли тръгвам и пак ли през целия този механизъм ще мина – медии, спонсори, сцени, хотели, организации, хора, пак ли?!” И тази година, като повдигнах глава отново, защото тъгата, която преживявам след смъртта на баба е огромна, реших да я преработя в музика и да живея тъгата през нея. И като стана в сутрини, в които ми е много трудно, защото закъснявам с много срокове – и с албума, и с книгата – и се поглеждам в огледалото и се запитвам: „Пак ли?” и си отговарям: „Да, пак! Пак!” И това упорито момиче стои там в мен и ми казва „Стой там, мойто момиче!”, защото като сложа на карта нещата, които ме правят щастлива, музиката със сигурност е едно от тях. Как да си я предам?! Ще се случва!

За албума зная. Какво е това с книгата?

Много ме вдъхновиха историите на Остава и P.I.F. и се свързах с тези млади поети, които са написали книгите. Искам да ознаменувам пътя на музиката, по който съм вървяла тези 22 години, заедно с петия ми студиен албум. Имам много богат архив от бекстейджа – това е нашият същински живот, на мен и хората, с които съм работила. Музиката, преживяванията, истинските истории – това искам да разкажа. И още –  женските ми тайни. Защото мисля, че доста голяма част от музиката ми е жената в мен. А моята жена в мен е голямо мое вдъхновение. Всяка жена е вдъхновение. Всяка жена е Вселена. Аз си ни наричам „сестри жени”, нашият свят е огромен и само ние си знаем колко е сложен. И мисля, че ще бъде много полезно за много себеподобни на мен хора, като отворят книгата, да си вземат нещичко от мен, така както аз взимам от хора, на които се възхищавам.

Билети може да намерите ТУК.