Някаква русалка, толкова ефирна и естествено красива се появява в Инстаграм фийда ми, че не мога да я пропусна. В началото дори нямам представа, че е българка, просто се наслаждавам на естетските ѝ снимки. По-късно ще науча, че това е Анна-Александра* от София, възпитаничка на Класическата гимназия и Софийския университет, и ще си кажа – много ясно, най-хубавите жени са българките, трябва да ги показваме по света и да си ги пазим като истинско културно наследство. Особено, когато красивото лице не е било достатъчно и към него са добавени любознателност и талант. Срещаме се с нея само виртуално, защото се намира през девет планини в десета, или поне през няколко острова, за да задам няколко въпроса, които поне малко да открехнат вратата към нейния свят. 

Интервюто представя Анна-Александра. 

Преди няколко години те открих в Инстаграм. В началото дори не знаех, че си българка. В интерес на истината, те последвах заради няколко умопомрачителни твои снимки. Останах с впечатлението, че си модел, а после разбрах, че се занимаваш и с други неща. Но да започнем отначало. От къде си и как се озова в Палма де Майорка?

   Родена съм и съм израснала в София. Обичам да пътувам. Живяла съм на различни места. И аз се чудя понякога как попаднах на остров Майорка. По магически начин, предполагам. В момента живея тук, от близо 5 години. Занимавам се с различни неща – артист съм, пиша поезия, също работя и като модел, организирам и курирам различни събития, свързани с изкуство, с дизайн, с храна. Имам син на 9 години.

Снимаш се, рисуваш, пишеш поезия, пътуваш… Как би се определила?

   Обикновено се дистанцирам от идеята за определянето. Много ми е трудно да посоча едно нещо. Може би „артист“ е най-обобщаващо, а останалото може да се разглежда като органична част от правенето на изкуство.

Къде те намираме в момента?

   Намирам се в стара майоркинска къща с високи тавани, рисувани керамични плочи на пода, дървени врати и прозорци с красиви персиани. Въпреки че е в центъра на Палма, около къщата има портокалови, нарови дървета и палми. Постоянно се чуват птици.

Около мен в стаята има много книги, а също и много антикварни предмети (откриването и реставрирането им също ми е голяма страст).

В Инстаграм може да видим много снимки, на които си без дрехи. Не е лесно да заснемеш гола жена, без това да изглежда вулгарно, а твоите снимки са направо изкуство. Кой стои зад обектива и лесно ли те „навива” да свалиш дрехите си?

   Според мен вулгарността е свързана с контекста, в който е поставено тялото. Голотата не е вулгарна. Голото тяло е красиво. Също смятам, че голото тяло не е непременно равно на себеразкриване, то може и да е тайнствено.

Зад обектива стои Елиа Недков, моят партньор. Той се занимава професионално с фотография и видео заснемане. Има задълбочени познания за фототехниката, композицията, светлината, за фотографските процеси изобщо. Имам му пълно доверие по отношение на естетиката, защото знам, че споделяме общи принципи, философия и представи за това кое е красиво и кое – не.

Кога според теб голите снимки се превръщат в изкуство?

   Мисля, че този въпрос е свързан и с особеностите на фотографията като медия, защото снимката, фототехниката е създадена да документира, да запечатва реалност и да се превръща в инструмент за създаване на изкуство впоследствие.

Снимките могат винаги да са изкуство или да бъдат представени като такова. Живеем във време, в което може да обявиш абсолютно всичко за изкуство, ако пожелаеш. Ако ме питаш обаче кога едни голи снимки са красиви или кога едни голи снимки са повече от едни голи снимки (тоест те карат да мислиш за нещо отвъд тялото) тогава бих отговорила, че според мен трябва да реферират към античността, към митологията, към културния капитал, който имаме.

Разглеждах проектите в твоя уебсайт. В кой от тях си се разголила най-много?

   Голото тяло само по себе си не е уязвимо, напротив – то може да излъчва изключителна сила и категоричност. Мисля, че езикът, думите могат най-много да те разголят. “Най-гола” съм била в поезията, която съм писала или когато съм казвала на някого за първи път, че го обичам. Смятам, че не съществува ситуация, в която да си по-уязвим.