А може би ти е писнало от актьори – баща, брат, жена…

Напълно е възможно. Но тези хора от караваните наистина ми дават много енергия. Нашата улица там се казва „Скромност“, защото всички сме много скромни (смее се).

Разпитват ли те за работата тези твои приятели – за това кое е истинско и кое не, ей такива неща?

Може би в началото ме разпитваха. Но аз попаднах малко по-късно там, те вече познаваха Яна. Но това са хора, които се интересуват така или иначе. Това лято заснехме дори филм с децата. Знаеш ли колко инспирирани бяха децата…

Можеш ли без инспирация да вършиш работата си. Така, инстинктивно, машинално?

Не мисля. Това ме кара да съм жив, да дишам… Мой много близък приятел не го инспирира работата му, а е един от най-добрите в професията си. Феноменален е в това, което прави, но то не му носи щастие. Ти как мислиш, може ли?

Не зная, може и да има някакви гениални актьори, които не изпитват удоволствие, но ни лъжат, че изпитват. Но по въпроса с инспирацията – как може хората да са толкова различни, времето толкова да се е променило днес. Ето, героите от “Възвишение” – момчета са жертвали живота си за свободата, а сега дори не сме готови да си хвърлим  боклука в кофата, за да ни е чисто.

Оттам започват проблемите. Оттам, че не си хвърляш фаса в коша, а на земята. Но пък във “Възвишение” аз често съм си говорил с Виктор – нашите герои такива ли са или са леко бандити, полу-революционери? Борят ли се за тази свобода или животът, който водят, им е по-лесен? Истината е, че някои са избирали този живот, защото е по-лесен – ядат, пият, обират от време на време…

Ние ли им слагаме ореоли?

Безспорно е имало и революционери, които се борят за свободата, но си права – къде са те днес? Къде са тези хора?

Всеки от нас трябва да е „тези хора“- и политиците, и актьорите, и ние, журналистите.

Като се замисля, Сашо Морфов може би го прави в театъра. И кара хората около себе си да вярват в тези идеи.

Да, и „Хъшове“, и „На ръба“ са доста, да речем, социални, патриотични представления.

„Животът е прекрасен“ – думи, които изрича Камен Донев към зрителите от втория балкон. Но си права, ние всички трябва да правим нещо. Да си хвърлиш боклука, където трябва, да имаш добро отношение към хората, това е от значение, това е началото. Българинът много често се дразни на американците и англичаните – били много лицемерни, много се усмихвали, пожелавали ти постоянно „Приятен ден“. По някакъв начин това е много по-приятно, отколкото вечер някой да те псува на пътя. То си става традиция. Гичо точно това казва във „Възвишение“: „Българинът е слаба душа, слуга, завистник и чуждопоклонник.“

Твоят герой не е ли малко наивен, този човек в групата, на когото всички леко се подиграват заради вярата му в образованието?

Да, и четата много го бъзика, когато той тръгва да пише писмото до българския народ. Но въпреки че цялата му чета, другарите, най-близките му, тези, в които вярва, му се подиграват, той не се отказва. Запалва хората около себе си или поне се опитва. Гичо носи тази страст, вярва.

Беше ли чел „Възвишение“ преди да отидеш на кастинга?

Прочетох я между първия и втория кастинг. Преди това знаех за книгата, но не я бях чел. Когато ми звъннаха, че са ми взели самолет да се върна от Лондон за втория кастинг, нашите ми пратиха книгата и аз почнах да я чета. Започнах от „Хийтроу“, после в самолета и приключих през нощта в нас. Тя е голяма книга и в началото малко трудно се чете, но като тръгне веднъж, не можеш да я оставиш.

Заради езика ли трудно я чете, малко е труден в началото? Дори в трейлъра на филма прави впечатление.

Аз напоследък, съжалявам, но не бях чел много на български, повече на английски четях. Езикът наистина е много особен, но като свикнеш с него, книгата те поема и вече няма значение.