Нали знаете, че барманът често е нещо повече от психотерапевт? Или поне барманът, който обича работата си. Този конкретен барман, за когото говоря, налива не само напитки, но и умело борави с емоциите на клиентите си вече почти 20 години. Пред нея са се събирали и разделяли врагове и приятели, раждали са се добри и не толкова добри идеи, пило се е, пяло се е, спяло се е, споделяло се е и най-странното – колкото и да са се излагали хората, винаги са се връщали отново. Тя е лицето на не едно и две култови софийски заведения и има невероятната способност да те види веднъж, да запомни завинаги как се казваш и какво пиеш. Тя носи красивото име Албена, но всички я наричат Комара.

Интервюто представя Албена Комара. Повече от барман. 

Как от учител в детска градина стана барман? Всъщност педагогика ли си завършила?

Завърших гимназия. По това време майката на певицата Роберта, която ми е близка приятелка, беше учителка в детска градина и един ден ме покани да замествам нейна колежка, защото смяташе, че ще се справя добре. И се оказа права. Директорката на градината, която от своя страна също не беше педагог, а юрист, много ме хареса и направо ми даде група. 3-годишни.

Най-малките?! Хвърлила те е в дълбокото… Кога беше това?

Преди 10 ноември. И си представи –  аз с дълга коса, с „джон ленънки“ очила и с BMX. Повечето родители ми бяха връстници и аз още отначало им заявих, че „другарка” няма да бъда. Да ме наричат децата „госпожица“. Тогава това с „госпожиците“ беше малко по-сложно и директорката каза, че ще ми разреши, само ако всички родители подпишат, че са съгласни. Всички подписаха. Един ден идват на проверка някакви от инспектората примерно и я чувам: „Вие не сте ли чели за госпожица Рада в „Под игото”? Айде, стига вече глупости!“ И така като „госпожица“ изкарах 3-4 години, дори съм ги водила 3 пъти на море.

И после защо се отказа? Явно ти е било на сърце.

Запознах се с Боньо Лунгов и Лили Игнатова. Те направиха общ спектакъл с гимнастички и куклите на Боньо, беше страхотно. Точно в началото на демокрацията. Аз организирах цялото това нещо. Тичах напред-назад – събирах ги, организирах ги… Пак детска градина, но в по-пораснал вид.

Как попадна зад бара?

Един ден един приятел ми се обади и каза, че с Олга (пак приятелка) са направили кръчма. И започва: „Къде ще ходите по другите заведения с твоите приятели? Ела си стани един барман и си пийте тук.“ Така и стана. 98-ма година беше. И наистина беше само за приятели. Помниш ли,че заключвахме в началото? Раздавахме ключове само на отбрани хора и без тези ключове не можеше да се влезе. Само близки на много близки имаха достъп. Тези ключове още работят, между другото.

Значи вратата не е сменяна вече колко – 17-18 години?

Нищо не е сменяно (смее се).

Как ти беше в началото? Тези дълги нощни смени са убийствени.

Тогава бях млада, нямах никакъв проблем.  Знаеш, обърнеш се и то станало 6 сутринта.

Добре де, дори да не ти се доспива, не се ли уморяваш от хората? Ти общуваш с всички!

Аз съм такъв тип – зареждам се от общуването с хората, особено ако са ми приятни. Има и всякакви идиоти, разбира се. Идва ти да му разбиеш главата в бара, но по това време клиенти бяха предимно приятели.

Забелязала съм и нещо друго – виждаш някой клиент и го запомняш завинаги – име, професия, приятели, всичко. Каква е тази памет?

Те повечето от клиентите там бяха едни и същи, тоест редовни. Идваш един път и оставаш завинаги клиент, това е положението. И на втория-третия път зная кой с кого ще дойде, кой какво пие, кой с кого ще си отиде, всичко. Има и случаи, когато много радушно ме спират хора на улицата да си говорим, очевидно се познаваме, но аз трудно се сещам или изобщо не се сещам кои са. Водя диалог, разбира се, от който разбирам горе-долу откъде се познаваме. Не трябва да ми се сърдят.

Има ли нещо като неписани правила на вас, барманите, които спазвате, когато видите, че между двама от вашите клиенти нещата не вървят добре, отиват на бой например?

Аз повечето клиенти ги познавам, зная кои са кибритлиите и ако дойдат по едно и също време, ги разделям в двата края на бара. А пък като знам, че ще си допаднат, ги слагам един до друг.

Мачмейкър значи?

Да. С нарастване на алкохола ги наблюдавам, но никога не сме ползвали паник бутон в „Хамбара“, защото всички си бяха наши хора и ги разтървавахме. Сдобрявала съм и смъртни врагове. Един път се търсят да се сбиват двама мои много близки приятели. Първи идва единият, после – другият. Аз им казвам: „Вижте к`во, това така няма да стане! Сядайте сега тука!” И им сипвам по едно. На другата вечер пристигат – първи приятели.

Те и много двойки са тръгнали оттам.

Много ясно. И сватба сме имали.

На мен най-хубавият рожден ден ми беше в „Хамбара“. Беше толкова отдавна, че дори няма да споменавам преди колко години.

Не си единствена. Много чутовни рождени дни е имало там.

Много хора са минали оттам, обаче съм забелязала, че някак си тези, които не са за там, сами го разбират, не повтарят.

О, да, така е. Въпреки че последните две години се наложи да постоя на вратата и да „поизчистя“ посетителите. Не е място за всеки. Чули-недочули и идват. Ама “Не може“. „Как така не може?“, питат. „Ами така, частно парти, не може.“ Не могат да разберат защо. Много ме дразни простотията и нахалството. Най-много от всичко.