Един разговор за Хайнер Мюлер, за истините и мненията, за пробите и грешките, за добрата и лошата драматургия, за егото и за изкуството.

Представям си я във фотосесия. Ще ѝ отиват и ангелски крила, и дяволска опашка, и рокля, и панталон, и хипарка може да бъде, и пънкарка, и диктаторски мустачки да ѝ сложат, пак ще ѝ отива. Толкова може да бъде различна и в същото време толкова конкретна. И не, защото е актриса. Защото е жена.

"Заведох синовете си на снимките на един филм. Там играех жена, чиито мъж бе починал и трябваше да го оплаквам от сутрин до вечер. В различни декори, все с черни дрехи, рева, оплаквам. И Иван (големият син на Снежина) ме попита: "Защо ревеш наистина, след като това е филм?" Добър въпрос. Не можах да отговоря. А малкият седна на едно камъче да ме гледа и аз в един момент през сълзи поглеждам към него, и виждам как ми прави знак, че одобрява как се получава плаченето. Което значи, че абсолютно е приел условността. Че знае, че това е игра. Прилича на истината, но не е."