"Най-яркият ми спомен е, когато изведнъж спрях да чувам. Помня първото късане на кабелче на апаратчето ми. Стана изведнъж и беше ужасяващо. Не разбирах какво ми казват хората. Тогава още не можех да говоря. Връзката ми със света беше прекъсната. За щастие веднага смениха кабелчето и отново започнах да чувам. Но всеки път, и до ден днешен, когато сменям батериите си и съм в пълна тишина, си спомням този миг и мъничко ме е страх."

Смазана съм, все едно някой забива нож в гърба и сърцето ми едновременно и така много пъти. Чувствам се ужасно ненужна. Това го правят определени мои съученици, но се случва пред всички останали. Сама съм. Изоставено момиче в гора. Изгубена.

„Защо говориш така странно?“. Задавали са ми и въпроса: ,,Ти българка ли си? “ Аз отговарям, че не чувам и нося слухови апарати и това е. Повечето хора не ме питат нищо, а просто ме гледат странно. Сякаш се страхуват да разговарят с мен на тема моята глухота - мислят, че ако говорим за нея, аз ще се разстроя, но това не е така. Аз се приемам такава, каквато съм и не се притеснявам да говоря за себе си."