Разговор за две носни кърпички от Немски център, за една неиздадена книга и за една книга, която е на път да бъде издадена, за бащите, които не си отиват, за страха, срама и искреността, за историите, които винаги един човек ще има и ще иска да разкаже на друг.

"Първата ми книга се казва "Мама и татко са мъртви" и това заглавие звучи много депресиращо за възрастните, направо ужасно. Защото е много реално. Но когато се срещнах с децата в училищата да говорим за книгата, установих, че на тях това заглавие им се вижда ужасно смешно."

"За хора от моето поколение, преживели няколко „апокалипсиса“ на крак, така да се каже, това не е първо изпитание. Спомнете си Чернобил, спомнете си 11 септември, спомнете си истерията с антракса и как по летищата се оглеждахме да не се допрем до нещо или някакъв бял прах да не се появи разсипан някъде… Устроени сме така, че да забравяме бързо и това вероятно си е съвсем нормален защитен рефлекс. В метафоричния смисъл на думата – още по-често ми се е искало да си сложа маска и да се карантинирам. Да обърна гръб, да се махна от интриги, сплетничещи общности. И съм го правил. Фините, всъщност съвсем не фините прахови частици на тукашното мразене отдавна са прескочили нормата."