"През зимата ме носи на ръце и заедно ловим снежинки, през лятото пак ме носи, притисната до гърдите ѝ, до малката барака в дъното на градината, която служи за баня. След като ме изкъпе, ме увива плътно в бяла хавлиена кърпа и ме отнася вкъщи на бегом, за да не настина. Влизаме вътре, тя ме пуска на пода и, задъхана, започва да ме разтрива с хавлията, смее се, казва колко ме обича, че съм нейната любов, нейното съкровище, любимото ѝ момиченце".

Тя не се оплаква, не обвинява, не е сърдита на съдбата, живее в мир със себе си и света. Тя е творец и е от онези хора, които животът предизвиква, а те смело казват, че и този път ще си направят лимонада. Йовка не познава "не може" и днес върви към поредната си мечта, която вижда осъществена всеки път, като затвори очите си.

Георги Господинов в един разговор за думите, книгите, съзерцаването, мълчанието на нашите майки и техните баници, улиците на нашия град, времето и безвремието. Разговор за безкрайните следобеди на нашето детство.

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
Обикновени деца с необикновен слух
Вкъщи
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино