"През зимата ме носи на ръце и заедно ловим снежинки, през лятото пак ме носи, притисната до гърдите ѝ, до малката барака в дъното на градината, която служи за баня. След като ме изкъпе, ме увива плътно в бяла хавлиена кърпа и ме отнася вкъщи на бегом, за да не настина. Влизаме вътре, тя ме пуска на пода и, задъхана, започва да ме разтрива с хавлията, смее се, казва колко ме обича, че съм нейната любов, нейното съкровище, любимото ѝ момиченце".

Тя не се оплаква, не обвинява, не е сърдита на съдбата, живее в мир със себе си и света. Тя е творец и е от онези хора, които животът предизвиква, а те смело казват, че и този път ще си направят лимонада. Йовка не познава "не може" и днес върви към поредната си мечта, която вижда осъществена всеки път, като затвори очите си.

Георги Господинов в един разговор за думите, книгите, съзерцаването, мълчанието на нашите майки и техните баници, улиците на нашия град, времето и безвремието. Разговор за безкрайните следобеди на нашето детство.