Правя първото си интервю с него преди седем години. Точно е набрал популярност със стихотворенията си, които публикува във фейсбук, и е издал романа си „Затворисърце“ – сензация сред тийнейджърките, дори и не толкова четящите. Седем месеца по-късно изневиделица (не само за мен, но за това ще стане дума в днешния разговор), и под псевдонима Папи Ханс, той пуска парчето „Кекс“ и аз виждам, че може и да се усмихва.

Седем години по-късно се срещаме, за да разбера, че освен да се усмихва, може и да разсмива, че въпреки увереността, която излъчва, винаги се поставя под съмнение, че е пораснал достатъчно, за да знае какво може и какво не. И че не се срамува от това.Не е спряло да му пука, не е спрял да се съмнява, не е спрял да си задава въпроси. И най-вече – не е спрял да работи. 

      Поет, писател, певец…. Наричайте го както искате. Но всички знаете името му.*

      Папи Ханс в Интервюто. 

        Точно преди да тръгна насам проверих – правила съм интервю с теб преди седем години през април. Тогава беше поетът Константин Трендафилов. Нищо не загатваше за поп звездата Папи Ханс. А само няколко месеца по-късно си пуснал „Кекс”. Аз лесно мога да сложа снимките от онова интервю до тези от сегашното и да видим как е Преди и Сега, но ще те помоля да сравниш онова момче от 2017 с момчето, което срещам днес.

       Аз пък като си гледам стари снимки, искам да се ударя 90% от случаите (смее се). Виждам, че тогава все още съм бил в етапа да напивам себе си. Точно през 2017 година бях на много повратен момент в живота си. И точно когато сме се срещнали тогава, съм се опитвал да поддържам един достолепен образ за себе си.

       Беше много сериозен, дори малко ме разочарова, честно казано. Аз очаквах да срещна поп рок звездата на новата поезия, а срещнах едно много обрано и сериозно момче.

       Да, да не би случайно стихчетата ми да се самоизтрият ако се усмихна (смее се). Имам обяснение за това. Когато започнах с поезията, срещнах много сериозна съпротива от т.нар. литературни среди, според които ако си истински поет, трябва да си супер неизвестен и нехаресван. И въпреки че съм осъзнавал този капан, тогава съм бил по-млад и постоянно съм се опитвал да се преизмислям и да се премодулирам, да стоя по-тежко, да казвам „по-правилните” неща, „смислените” неща, за да се види, че аз съм the real deal, че аз съм поет, а не съм просто едно хубаво лице (смее се).

Честно, сега като ме познаваш, аз сериозен човек ли съм? (смее се)

       И само няколко месеца след това интервю правиш „Кекс” и изтриваш всичките си усилия да изглеждаш като сериозен млад мъж. Доста остър завой, не мислиш ли?

       Аз повече главоболия отколкото в тази 2017 година не си спомням да съм имал. Точно си бях изградил кула от сериозност и поезия, и в същото време знаех, че работя по нещо, което показва съвсем друга страна от мен – истинска и валидна всъщност. И ме беше много страх, че ще си съборя кулата, за да откривам това, което ми е най-интересно – музиката, която за разлика от поезията, няма да иска от мен да съм конкретен образ. Поетът, за да бъде взет на сериозно, сутрин трябва да свири на арфа. Докато музиката не задължава подобни стойки. Можеш да пееш за страдание, за любов, за пиене, за щастие и това не те прави по-малко музикант, по-малко легитимен. Не е нужно всяка дума да ти е златно паве.

       Страхуваше ли се, че сам ще сринеш въздушната кула около поета Константин Трендафилов?

Пускайки „Кекс“, аз 100% потвърдих всичко, за което са ме обвинявали до този момент. Те казваха – той е поп култура, това са Фейсбук статуси, няма дълбочина, той пише, за да сваля момичета, а аз се опитах да отрека това упорито няколко години. И в следващия момент на тепсия им поднасям „Кекс”-а (смее се). Мисълта, която ме крепеше при първата ми песен, е тази, която ме крепеше и когато започнах да пиша, а тя е: „Осъзнавам, че ви подавам за забивка и знам, че ще забиете, но аз не го правя за вас. Както не съм го правил за вас в началото, така не го правя за вас и сега. “

       С майка ми напоследък си говорим за нещо подобно. Сега съм на финалната права от това да извадя албум с тъжни песни и трябва да го изкарам докрай. Но това е дълъг процес и има технологично време, в което излизат песните. Обаче аз в момента вече съм на друга вълна – на весели песни. И го споделям с майка си, а тя ми казва: „Аз перфектно зная как се чувстваш, защото ти винаги правиш така – подаваш на хората някой свой образ и те точно започнат да те схващат и да те разбират, слагат те в чекмедже и ти в тоя момент се чувстваш ограничен и длъжен да разбиеш това чекмедже, да излезеш от него и да кажеш: „Не, аз въобще не съм това нещо, не си мислете, че мога да бъда сложен в чекмедже!“ и правиш абсолютно обратното.” И явно винаги съм правил така.

       Знаеш ли, аз не познавам мъж, който да говори за майка си толкова често, колкото ти го правиш. И не става въпрос само за това интервю, а изобщо откакто те познавам. Не го казвам с лошо, само отбелязвам. Нали го осъзнаваш?

       Да. Така е. Майка ми е аз и аз съм майка ми. Ние имаме изключително силна връзка. И сме изключително близки приятели. Познавам я както познавам себе си. И ѝ се възхищавам. Тя е един от малкото хора, които познавам да преминават с такава лекота през живота.

      Тя какво мисли за кариерата ти?

       Почти сякаш е нейната кариера (смее се). Вълнува се повече от мен. Дори понякога, като ходя при нея на вечеря, искам да си говорим за нещо друго, но темата по естествен път пак стига до музиката. Майка ми е започнала да разбира от българска музика, следи абсолютно всичко. Да напипа пулса, да знае къде се намирам аз (смее се). Един вид да разбере в какво училище е пратила детето.

       Да се върнем тогава на кариерата ти, за да не я разочароваме. По-добре пишеш текстове или по-добре пееш?

(Отговоря без да се замисля ) По-добре пиша текстове. Голямата изненада на хората е, че мога и да пея (смее се).

       Голяма и неприятна ли?

       Ако си си купил билет, е приятна (смее се). Може би е неприятна за някои хора, защото това беше убежището им за много години. Имаше един наратив “Да си пише текстовете, но да не се прави на певец”. Но това оръжие изчезна от арсенала им, защото от години концертите ми са едни от най-продаваните и всеки е имал шанс да ме чуе. Иначе – всеки артист има своята най-голяма сила. Някои танцуват, други просто са много хубави, трети пеят като Марая Кери. Винаги най-яките артисти са били тези, които не звучат сякаш са прекарали живота си в уроци по солфеж. Защото пеенето не е да викаш на тонове. Истинското пеене е да изразяваш и предаваш чувство. Моите песни са в голямата си част много тъжни. И съм забелязвал, че никой не успява да ги изпее така, че да ме хванат за гърлото. Но аз мога. Така че дори да не съм Марая Кери, си обичам гласа.

       Ако се пренесем в една реалност, в която трябва да правиш само едното или само другото – да пееш или да пишеш, кое крило ще отрежеш?

       Хм, труден въпрос… Аз от малък пея, а писането… (замисля се за много кратко). О, ще остане пеенето (смее се). Всъщност е лесен отговорът, ако изходя от това кое ми прави по-голям кеф. Категорично пеенето, правенето на музика. Писането е болезнено действие, което се оказва, че ми се отдава. Но не ми е толкова приятно като акт. По време на самия процес се чувстваш глупав, все едно думите ти липсват и като завършиш текста, за много кратко време се чувстваш умен (смее се). Крайната точка при писането е по-приятна от пътя. Докато при правенето на музиката и при пеенето е точно обратното- гигантското клише “the journey is the destination” е адски валидно. Затова изборът е лесен.