Той е оново русо момче, със сините очи, сини като морето, защото е от Варна, много ясно, и талант необятен, същото като морето необятен, защото е от Варна, нали, и постоянство, и упоритост като вълните, които не спират да докосват този варненски бряг и обратно да се връщат към дълбините, отново и отново. Лиричен увод за един много земен човек, но няма как – с него и още няколко негови колеги от известно време делим едно малко поетично пространство и всеки път, когато го гледам на сцена се питам – колко още от него не познавам, какво ще бъде следващия път, колко повече може да расте на сцена или на екран това момче, този мъж, този актьор,  когото уж познаваме добре, а всеки път – май не съвсем. От „Вечеря за тъпаци“ през „Ръкомахане в Спокан“, „Полет над кукувиче гнездо“, „Пияните“, „Празникът“ и още десетки роли в киното и театъра, които няма как да изредя, без да пропусна някоя, той тихо, но ярко присъства  на българската сцена и на големия (и малък) екран,  не само у нас. И е такъв. като присъствието си. Тих, но ярък. И смятам, съвсем закономерно, следват успехите му, а в началото на това интервю самият той ще каже, че от своя страна винаги е следвал късмета. Или пък късметът е бил на негова страна. Това интервю трябваше да бъде за филма „Васил“, но се получи за актьора и човек Иван, онова русо момче, със сините очи, от Варна. Душата на всички свои „василовци“.

Интервюто представя Иван. Иван Бърнев. 

    Сега на фокус е филмът „Васил”, но аз ще започна с въпросите малко назад във времето, ако нямаш нищо против. Познавам те отдавна, а пък никога не съм те питала – как стана актьор?

С две думи, мен като че ли някой отгоре ме взе и ме сложи на точното място и в точния момент. Аз съм от Варна и в някакъв момент като дете се бях занимавал с пантомима съвсем малко, после по някаква причина я оставих и започнах да следвам стъпките на всяко едно нормално дете. В моето семейство никой не се занимава с изкуство, пък и по онова време се говореше, че тази професия е само за избрани, връзкари. Сега са по-размити тези граници, но тогава София си беше далече, а ВИТИЗ – още повече. Завърших си Математическата гимназия и съвсем резонно кандидатствах за студент по някаква свързана с това специалност. И си спомням, точно работех на един строеж през същото това лято като общ работник (смее се) и леля ми от Пазарджик звънна – в някакво вестниче прочела, че във ВИТИЗ отварят нов клас по пантомима. И нашите, въпреки че бяха доста скептични в този момент, винаги са ме подкрепяли и тогава го направиха. Баща ми, който е летец, имаше право на безплатен билет и ми го даде. Майка ми извади някакви пари и: „Хайде, детето да пробва”. А аз дойдох в София и не се върнах (смее се). Радваха се, обаче малко им беше криво (дори не малко), че това дете, което винаги си е било вкъщи, изведнъж го няма. А за мен това беше една от малките стъпки, които ме поведоха на точното време и в точното място. Нито съм работил особено много за това, нито съм преследвал упорито някаква мечта. Просто се случи.

    И как се чувстваше „момчето от Математическата във Варна” във ВИТИЗ?

Първата година в началото аз изобщо не знаех къде съм попаднал и какво се учи. Мислех си, че във всички висши заведения се учи математика. Питам какво ще учим и те: „Акробатика, фехтовка, театър… Без висша математика, представяш ли си?!“ (смее се) И аз изведнъж осъзнах, че ще уча нещо, което ми е любопитно, харесва ми, ще ми помогне да открия света и бях много щастлив. Моето тийнейджърство, съзряване всъщност започна тук. В един момент се поогледах и разбрах, че ако искам да съм истински актьор, трябва да се преместя в друга специалност. Така на следващата година кандидатствах отново актьорско майсторство.

    Значи е било „любов от пръв поглед”?

Може и така да се каже. По време на следването малко по малко започнах да осъзнавам, че с това ще се занимавам – нещо, което буди у мен силни и хубави емоции, и ако аз успея да изживея тези емоции по верния начин, мога да ги предавам на хората, които ме гледат. Това и сега ми харесва в нашата професия. И да, хубава е нашата работа, вълнуваща.

Понякога нещо репетираме или снимаме и аз си казвам: „Господи, да съм знаел, че с толкова идиоти ще ме събере животът, нямаше да му повярвам!” (смее се)

Разбира се, в добрия смисъл. И наистина, в средите ни хората са особени, с готино чувство за хумор, с характер, винаги срещу течението и, разбира се, затова си плащаме и със здраве, и понякога с нехаресване, и със стоене извън светския живот. Защото по времето, което ти репетираш и снимаш, денонощно си зает по някаква причина или в театъра, или в киното. Съучениците ти вече са направили семейство, пари, имат къщи, по три деца, животът „отвън” си тече.

    Така е. Вие, актьорите наистина изкарвате по–голяма част от живот си в „балон”. Не казвам, че е розов, но поне си е ваш. Но се налага да излизате от него отвреме навреме по чисто битови причини. И това най-вероятно може да е и доста болезнено, както самият ти казваш – „отвън животът си тече”…

…И първите години на възторг бавно и полека преминават в нещо друго и тогава идва този тънък момент между това, което изживяваш във ВИТИЗ и преминаването в истинската професия. И тогава е най-важно, но и най-трудно – доколко и как ще успееш да съхраниш възторга и любовта към това, което правиш. Никак не е лесно. Донякъде зависи от теб, но от друга страна и от мястото и хората, сред които ще попаднеш – кой театър ще те вземе, с кой режисьор ще се срещнеш, при кого ще завършиш…

Аз по пътя си съм срещал възхитителни хора, които могат само да те очароват от професията.

Стефан Данаилов например не е само наш учител. Той завихряше всички в Академията, като баща ни беше. Гледаш го и си казваш: „Не искам да бъда само такъв добър актьор като него, искам да бъда и такъв човек!” По-късно разбрах, че нашата работа не е само да си супер професионалист, не е само да научиш занаята, не е само да бъдеш популярен, но има и един момент, една мисионерска част в нашата професия. Това е голямата отговорност на актьора – че той трябва да води хората нанякъде, да им разказва за духовността, за истинските ценности. И по твоята игра на сцената, по това как им поднасяш нещо, трябва да съумеят да направят разликата между професионалния, добрия театър и опитите за такъв. Трябва така да присъстваш на сцената, че зрителите, хората да разберат, че това, което правим, е нещо по-духовно, а не забавление от най-просташки вид. И това внушение, според мен, идва най-вече от нашето лично отношение към професията. Давам си сметка, че може би това е моето верую, не са длъжни всички да го следват. Но аз си мисля, че нашата работа е мисионерска и трябва наистина да си призван за нея. Това е като да си добър учител – да отидеш с кеф на училище, да желаеш да ги научиш на нещо тези деца, защото иначе няма никакъв смисъл. И нямам представа дали това се учи, или по някакъв начин си стои вътре в теб и не може да го научиш, но знаеш, че го имаш и е хубаво да го дадеш.

    Амин! Религиозен ли си всъщност?

Казват, че съвестта е другото име на Господ. Това, което е в теб и леко те чегърта. Това е едно от божиите проявления.

А ако, да речем, имаш талант, ако хората ти обръщат внимание, това може също да е божие проявление и то тогава, щом го носиш, си длъжен да ги хванеш за ръка и да ги заведеш на друго място, което смяташ, че е стойностно; на място, на което те ще вземат нещо за душата си.

Другото се забравя. Гледаме много театър, филми, концерти и човек забравя, няма как. Но някои от тези неща те докосват по-дълбоко, променят те, карат те да се замислиш…В това е смисълът.